Редно ли е?

В края на месец Октомври т.г. в България гостува една от живите легенди на световния алпинизъм, италианецът Валтер Бонати. Част от гостуването му бе посветена на представяне на последната му книга "I miei ricordi. Scalate al limite del posible", чийто първи чуждоезичен превод е български. Заглавието на книгата на български е "Моите спомени", а издателството е Сдружение "Международен фестивал на планинарския филм".

Книгата е интересна и увлекателна. Страхотно е, че някой превежда и издава подобни книги, НО ... Винаги има едно но. Тук това са грешките - правописни, пунктуационни и смислови. Първите 10 грешки ги преглътнах с мисълта, че издателите са бързали да издадат книгата за да е готова за посещението, но вече откровено ме дразнят.

Страница 25 абзац 3 "... От друга страна, бяхме принудени през цялото време да държим краката си широко разтворени, за да пазим равновесие и се опявахме да променим позицията си, за да не предизвикаме по-голямо натоварване върху клиновете, на които бяхме осигурени..."

Страница 37 абзац 2 "... Всички по-високи върхове на Каракорам ..." Е, това ме хвърли в размисъл. Коя е тази планина, за която не бях чувала? Върховете, който след това се споменават, поне по това, което аз си мисля, че знам се намират в Каракорум. В последствие, благодарение на Гугъл разбрах, че Каракорам е руското име на планината.

И още, и още. От друга страна е дразнещо изпускането на интервали в текста като най-фрапиращо е тук "... Ален61-ПиерАлен,френскиалпинист(1904-2000).Започвадасе катери през 1920 г..." Това са 2 изречения, в които цифром и словом има 3 (три) интервала.

Дотук мисля да спра с цитатите - всички права върху книгата в т.ч. и върху грешките са запазени!

Колкото и да е изпъстрена с грешки речта ни и това, което четем и слушаме от различните медии, ми се иска книгите да бъдат защитени от това. Някак си не е редно точно там да има грешки. Или може би греша?

Работа

Периодично проверявам обявите за работа на един сайт с такива и днес попаднах на обява, която обърка представите ми за човешките възможности. Обявата е следната:

Длъжност: "Проджект мениджър"
Описание и Изисквания: Във връзка с развитието на своята дейност ... ЕООД, търси да назначи в град Сливен служител на длъжност: Проджект мениджър.
- Умение и опит в изграждането и мениджмънта на тренировъчни лагери за американски военни части;
- Опит и познания в официалната документацията на американските военни части, в т.ч. кодове и стандарти на Американската армия;
- Отлично писмено и говоримо владеене на английски, немски и български език;
- Способност и умения за работа в кетъринг обслужването и ресторантьорството;
- Способност и умения за поправка на оборудване;
- Познания за счетоводно обслужване;
- Познания в областта на човешките ресурси;
- Отлична компютърна грамотност;
- Комуникативност, способност за работа в екип и под напрежение;
- Професионален опит на подобна позиция минимум 1 година.
Компанията предлага динамична работна среда и възможности за професионално развитие.

Кандидатите трябва да изпратят актуална автобиография със снимка и телефон в срок до 22.12.2009 г. на следния адрес: ...
Само одобрените по документи кандидати ще бъдат поканени на интервю. Всички документи ще се разглеждат съгласно изискванията на ЗЗЛД.

Категория: Администрация,
Тип Работа: Пълен Работен Ден,Постоянна
Ниво: Средно управленско ниво
Населено Място: Сливен / Област Сливен / България

Спестили са информацията каква ще бъде предполагаемата заплата на това чудо на природата, което ще назначат.

Първата ми мисъл бе, че това е шега. Все пак от една страна са първото и второто изискване, в друга са езиците, познанията за счетоводно обслужване и човешки ресурси, а в трета и четвърта са кетъринга и уменията за поправка на оборудване. Като капак е професионалния опит на подобна позиция минимум 1 година.

Втората бе, че е написана за конкретен човек, но в такъв случай защо биха си дали труда да публикуват обявата.

Интересно ми е какъв човек ще назначат на тази длъжност и до колко отговаря на всичките тези разнородни изисквания.

Ето там виждате ...

Днес имахме удоволствието да посетим пещерата Снежанка, която се намира на 7 км от град Пещера. Отдавна не ми се беше случвало в благоустроена пещера да имам водач. Не знам как е в другите страни по света, но е адски досадно непрекъснатото набеждаване на разни образувания, че приличат на нещо. Какво имам предвид



На тази снимка има
1. Статуя на свободата
2. Снежанка с 2 джуджета в краката - от тук е й името на пещерата!
3. Свекър и свекърва, който са си сърдити и стоят с гръб един към друг
За да е пълна представата за пещерата трябва да добавя и от другите зали набедените вимета, джуджета, крак, ръка, жена, монах, пингвин, делфин, клюкарки, папагал, свинско ухо, риба и какво ли още не - плод на развинтило се човешко въображение. Хубаво, че някой е видял всичко това, но не разбирам защо всеки посетител трябва да бъде "запознат" с виденията му. Тези мои размисли бяха провокирани от думите на едно 5-6 годишно момченце, което разстроено каза на своята майка, че не вижда това, което с наставнически тон сочеше водачката. Ами как да го види!!! Всичко е толкова абстрактно, а човешкото въображение би могло да види и много други, по-различни образи. Защо трябва да се насажда в съзнанието образ, вместо да се даде възможност на човек, да види формите и да се остави въображението му само да нарисува образи?!?
И взирайки се в тези несъществуващи образи детето не видя прилепите в пещерата - истински, реални същества. Някои от тях спяха, други се протягаха и даже имаше такива, които може би объркани от шума на групата се опитваха да избягат. Не видя капките висящи от сталактите, и тези които под въздействието на гравитацията поемаха своя път надолу за да станат част от дългия процес на изграждане на пещерните образувания.


Това ми напомни тест, на който бях попаднала преди години в сайт посветен на психологията. Заглавието му е какво виждате? Е? Какво виждате?


А тук? Какво виждате извън конника, реката и гората?


Линк към анализът, на това което се вижда има тук и тук. Замислете се!

От Марица до Дунава

Отново е септември и след 3 години пауза отново отиваме да катерим във Враца. В главата ми се блъскат спомените от последното ходене през 2006 година, когато се видяхме със Соня и Майк там. Соня се завръщаше в България за пръв път след като в началото на септември 2002 й приключи мисията като доброволец от Корпуса на мира. Беше толкова вълнуващо и интересно, а сега за пръв път отивах с дъщеря си там. Щеше ми се и Соня и Майк да са с нас. Пак се отплеснах.
Пристигнахме на 19 Септември в ранния следобед. И каква изненада - валеше. Не помня ходене на врачанските скали и да не е валяло - страшен късмет! И тъй като дъждът не подейства стимулиращо на катерачната треска отидохме да разгледаме пещерата Леденика.
Изненада ни липсата на придружител в пещерата. Не, че ми е необходимо някой да ми държи ръката, но предходните ми 2 влизания винаги са били съпроводени с човек от поддържащите пещерата. Сега на всякъде из пещерата са поставени листи формат А4 с описания написани на ръка. Изненадващо решение и предполагам временно.








Прибрахме се в Дома на алпиниста. Дъждът беше спрял, но скалите бяха мокри и пързалящи се. Искрено се надявахме следващият ден да е слънчев и да изкачим няколко маршрута. За съжаление утрото ни посрещна с дъжд. Валеше бавно и кротко като, че ли целия ден е негов.
Не искахме да застрелваме деня с висене под дъжда за това отидохме до Белоградчик. От една страна да видим със собствените си очи феномена белоградчишки скали, а от друга да разберем "що е това катерене по пясъчник?". 40 - 50 километра след Враца облаците започнаха да се разкъсват и при Белоградчик ни чакаше страхотно слънце и не само това. Причудливите и интересни форми на пясъчниците се извисяваха от всички страни.
























































Катеренето върху пясъчник и конгломерати го опитахме, но е по-скоро мисия невъзможна отколкото нещо реално. Всяко едно камъче за което се опиташ да се хванеш се рони, а да не говорим за стъпването. Не знам как го правят германците. Тяхната "стихия" е катеренето на точно такъв вид скали. Осигуряването, както в последствие разбрахме е с примка с котвен възел около камък! Към 20 метър, ако случайно си уцелил катерен маршрут е възможно и болт да се намери. По принцип съм за въздушните изпълнения, но това на този етап ми идва в повече.

И тъй като бяхме само на 25 километра от пещерата Магурата отскочихме и до нея. Невероятна пещера, с огромни зали и много образувания. За съжаление човешкото вмешателство не на всякъде е било в плюс. В първата голяма зала в пещерата има нещо като басейн, а по навътре и зала, чийто под е тротоарни плочки. Не разбирам кому е било нужно подобна изгъзица, но личното ми мнение, че нямат място там. В последствие разбрахме, че пещерата е ползвана за санаториум 1974 - 75 година, но след като не е продължила дейността си като такъв спокойно могат да се отстранят поразиите, които са направени. Осветяването на пещерата е довело до образуването на мъх на тези оцветени части и така е променило вида им. Отделно "пещерните" хора не пропускат да оставят своите следи - било то бутилки, салфетки или изписани имена по стените на пещерата - грозна и неприятна гледка. Да не говорим, че и залата с рисунките на истинските пещерни хора беше затворена и не можахме да я разгледаме.

































































































И така бавно и неусетно се бяхме приближили на 50 километра от град Видин. При положение, че бяхме толкова близко нямаше начин да не отидем и видим Дунава.






































































































След това дойде и черешката на тортата - ден с хубаво време. Най-после успяхме и да покатерим и щастието беше пълно. Е, разбира се ни се искаше и още, но човек не може да има всичко :)

2925 метра над морското равнище

18 Юли 2009 година - "Слънцето спряло сърдито пече".
Вече не ми се седи в града и искам да се кача някъде високо в планината на хладина. Гледам картата с надежда и мисля къде би било най-приятно прохладно. В същото време детето гледа някакво филмче и неистово копнее да играе със сняг. Е, то и аз не бих отказала, но къде. Вече бяхме ходили да търсим сняг на Белмекен, но основно намерихме дъжд. Всъщност и сняг намерихме - една малка кална пряспа, но едва ли е останало много от нея. И в този момент в главата ми изплува спомена от една ваканция в Боровец преди много, много години и газенето на снежна пряспа със сандали. Това е - отиваме на Мусала.

19 Юли 2009 година
Разполагаме с точно един ден да отидем и да се върнем. В осем почваме да се приготвяме и към осем и половина благополучно тръгваме с колата. Нужна ни е малко храна за из път, а и за през деня, но колкото и да бързахме се наложи да чакаме отварянето на Била за да пазарим. Така благополучно в девет и петнадесет бяхме отново на път. В Боровец пристигнахме в 10:30 и директно отидохме на кабинковия лифт. Решихме, че това е начинът за един ден да се справим с качване, слизане и прибиране обратно. И навлязохме в мъглата ...
И мъглата беше навсякъде. В кабинката на лифта имахме усещането, че се носим в облаците. Тайно се надявах да излезем над мъглата, но мечтите не винаги се сбъдват в момента, в който желаем. В 11 часа пристигнахме на Ястребец, който също беше потънал в мъгла. Вярно е, че исках прохлада, но желанието ми определено изключваше разходка в мъгла. Нея не я обичам, не ми е приятна и предпочитам да не се срещаме, но в никакъв случай нямаше да ни провали разходката за това тръгнахме.











Много хора, много деца, много облаци, много студ и много хубаво изживяване. Успяхме да слезем на време за да се приберем с лифта, и то при положение, че детето извървя само една голяма част от маршрута и изкарахме половин час в бой със снежни топки. Страхотен ден!

Споменът за едно проникване

На 22 Май отново потеглихме на път - ще участваме в пещерна експедиция в района на село Кипилово. Дългият път и мисълта за мястото отключиха един забравен спомен - моето първо проникване в третата по дълбочина пещера в България, Ямата 3.


За Ямата 3 тръгнахме в една ранна облачна септемврийска сутрин на далечната 2005 година. Натоварени с нужната екипировка и щастливи тръгнахме по дългия път. След 30 минути вървене късмета ни изневери и започна да вали. Слаб дъжд, но постоянен и без никакво намерение да спре. Пред пещерата се озовахме порядъчно мокри, но с оглед това, че вътре очевидно течеше от всякъде, преобличането беше безсмислено.
Разделихме се на 2 групи и първата тръгна да екипира маршрута. Втората група останахме под дъжда да чакаме. Бяхме се разбрали да чакаме 2 часа и тогава да започнем проникването и ние, но мокрите ни дрехи и замръзващи тела ни принудиха да влезем по-рано.
Проникването започна чудно - лягане по корем в лепкавата кал на входа и спускане в отвеса. Но само няколко метра след отвеса ни очакваше кал, сравнена с която тази от входа изглеждаше като детски пясъчник. Озовахме се в дълбока, гъста и засмукваща кал. И докато в началото се върви изправен в нея на края има тесняк, в който трябва да легнеш за да минеш. С мъка и отвращение легнах за да продължа. Това бяха първите 10-15 метра, а ние всички бяхме абсолютно мокри и напълно кални, а ни очакваха -340 метра денивелация.
Влязохме в зала, в която се предполагаше че трябва да изчакаме първата група за около 2 часа. 20 минути след влизането в тази зала обаче отново тръгнахме иначе щяхме да сме с хипотермия. Движението беше единственото спасение.
Ямата 3 по определение е суха пещера. И много хора са я виждали такава, но при нашето проникване пещерата течеше като сито. Водата капеше от всякъде. Ботушите ми се пълнеха с вода за броени минути, изливах я и след малко отново бяха пълни. Никога и до ден днешен не съм била толкова мокра, кална и замръзнала.
Трябваше да отклоня мисълта си от състоянието ми. Заех се да разглеждам пещерата. Всичко бе толкова красиво - от разнообразните образувания, през преливащото езеро до нервно прелитащите прилепи, чийто сън обезпокоихме. Красота затворена далеч от хорските очи и която за съжаление и аз не можах да документирам.
След 5 часа проникване се озовахме в зала Темерут. Хапнахме и обмислихме положението. Пещерата продължаваше надолу, но за да стигнем тези части трябваше да лежим и слизаме в кална река. Взехме решение да се връщаме. След дълго и интересно качване излязох от тъмнината на пещерата в тъмнината на ноща. Оказа се, че човекът, който излизаше преди мен си е тръгнал за лагера. Не беше много редно да се разкъсва групата по нощите за това се върнах да помагам на останалите да изнасят торбите пълни с кални и мокри въжета и друг инвентар. Много пъти минах през калта на входа, която сутринта ме беше потресла - сега въобще не я забелязвах.
Благополучно всички излязохме и в полунощ се прибрахме в лагера - мръсни, мокри, но и удовлетворени.
Последва най-невероятното нещо, след лягането в калта, което някога бях правила - среднощно къпане в планинска река, но с оглед количеството кал и мръсотия по мен - друга опция нямаше. После съня беше много сладък.

На фона на този спомен двата дена в района на с. Кипилово изкарахме просто страхотно. Топло и слънчево време, зелена трева и пеещи птички, деца играещи по поляната и невероятно спокойствие. Разгледахме и засякохме с GPS входовете на част от пещерите в района, проникнахме в няколко пещери и разгледахме древната крепост Калето. Беше прекрасно!

Пълна лудост - slackline

В главата ми от доста време се върти една мисъл (добре, че не е единствената и още по-добре, че от време на време спира да си почине). Та прословутата мисъл е да се науча да ходя по лента или казано с една дума на чист английски език - slackline.
Този вид ходене е възникнало в началото на 80-те в долината Йосемити от двама катерачи, а в момента залива света. Тренира перфектно баланса и концентрацията!
Това, което мога да кажа сега е НАПРАВИХ ГО!!! Беше трудно, но и прекрасно! Ще започна от началото.
Денят беше прекрасен, а времето преобладаващо. Имахме една чудесна Ла Лече Лига среща в Пловдив. Обсъдихме обстойно предимствата и недостатъците на бебешката "екипировка", а децата се наиграха на площадката, след което всеки тръгна по своя път. Ние с дреболина поехме към парка на Младежкия хълм в Пловдив.
Там ни чакаше Ники - гордия притежател на лента и екипировка за slackline, а също и така единствения човек, които познавам с опит в тази област. Той опъна лентата между две дървета в парка и показа как се прави. Всичко беше чудесно и изглеждаше лесно докато не се наложи да стъпя на самата лента. За да се подсили драматизмът на ситуацията плисна дъжд. За щастие бързо отмина, а изгрялото в последствие слънце бързо изсуши поляната.


Не знам с какви думи да опиша треперенето на крака ми само като го сложих на лентата. Всъщност, не че го усещах да трепери, но цялата лента се люлеше. Пренасянето на тежестта на тялото от земята върху нещастната, 2,6 см широка лента се оказа невероятно предизвикателство. След десетки преминавания над лентата, в опит да се задържа за секунда поне, аз успях! Беше пълно, но кратко задоволство - сега исках поне 5 секунди да съм горе. Може да изглежда малко, но човек трябва да опита за да разбере колко много са всъщност!
Няма смисъл да описвам поредицата падания и ожулвания, които в крайна сметка доведоха до заветните 3 стъпки върху лентата. Факт е обаче, че вече съм 100% сигурна, че искам да се науча да вървя по тази прословута лента. Сега остава и моята да пристигне от Швеция и ... пазете се паркове :)