Отново е септември и след 3 години пауза отново отиваме да катерим във Враца. В главата ми се блъскат спомените от последното ходене през 2006 година, когато се видяхме със Соня и Майк там. Соня се завръщаше в България за пръв път след като в началото на септември 2002 й приключи мисията като доброволец от Корпуса на мира. Беше толкова вълнуващо и интересно, а сега за пръв път отивах с дъщеря си там. Щеше ми се и Соня и Майк да са с нас. Пак се отплеснах.Пристигнахме на 19 Септември в ранния следобед. И каква изненада - валеше. Не помня ходене на врачанските скали и да не е валяло - страшен късмет! И тъй като дъждът не подейства стимулиращо на катерачната треска отидохме да разгледаме пещерата Леденика.
Изненада ни липсата на придружител в пещерата. Не, че ми е необходимо някой да ми държи ръката, но предходните ми 2 влизания винаги са били съпроводени с човек от поддържащите пещерата. Сега на всякъде из пещерата са поставени листи формат А4 с описания написани на ръка. Изненадващо решение и предполагам временно.
Прибрахме се в Дома на алпиниста. Дъждът беше спрял, но скалите бяха мокри и пързалящи се. Искрено се надявахме следващият ден да е слънчев и да изкачим няколко маршрута. За съжаление утрото ни посрещна с дъжд. Валеше бавно и кротко като, че ли целия ден е негов.
Не искахме да застрелваме деня с висене под дъжда за това отидохме до Белоградчик. От една страна да видим със собствените си очи феномена белоградчишки скали, а от друга да разберем "що е това катерене по пясъчник?". 40 - 50 километра след Враца облаците започнаха да се разкъсват и при Белоградчик ни чакаше страхотно слънце и не само това. Причудливите и интересни форми на пясъчниците се извисяваха от всички страни.
Катеренето върху пясъчник и конгломерати го опитахме, но е по-скоро мисия невъзможна отколкото нещо реално. Всяко едно камъче за което се опиташ да се хванеш се рони, а да не говорим за стъпването. Не знам как го правят германците. Тяхната "стихия" е катеренето на точно такъв вид скали. Осигуряването, както в последствие разбрахме е с примка с котвен възел около камък! Към 20 метър, ако случайно си уцелил катерен маршрут е възможно и болт да се намери. По принцип съм за въздушните изпълнения, но това на този етап ми идва в повече.
И тъй като бяхме само на 25 километра от пещерата Магурата отскочихме и до нея. Невероятна пещера, с огромни зали и много образувания. За съжаление човешкото вмешателство не на всякъде е било в плюс. В първата голяма зала в пещерата има нещо като басейн, а по навътре и зала, чийто под е тротоарни плочки. Не разбирам кому е било нужно подобна изгъзица, но личното ми мнение, че нямат място там. В последствие разбрахме, че пещерата е ползвана за санаториум 1974 - 75 година, но след като не е продължила дейността си като такъв спокойно могат да се отстранят поразиите, които са направени. Осветяването на пещерата е довело до образуването на мъх на тези оцветени части и така е променило вида им. Отделно "пещерните" хора не пропускат да оставят своите следи - било то бутилки, салфетки или изписани имена по стените на пещерата - грозна и неприятна гледка. Да не говорим, че и залата с рисунките на истинските пещерни хора беше затворена и не можахме да я разгледаме.
И така бавно и неусетно се бяхме приближили на 50 километра от град Видин. При положение, че бяхме толкова близко нямаше начин да не отидем и видим Дунава.
След това дойде и черешката на тортата - ден с хубаво време. Най-после успяхме и да покатерим и щастието беше пълно. Е, разбира се ни се искаше и още, но човек не може да има всичко :)
Публикации
