Споменът за едно проникване

На 22 Май отново потеглихме на път - ще участваме в пещерна експедиция в района на село Кипилово. Дългият път и мисълта за мястото отключиха един забравен спомен - моето първо проникване в третата по дълбочина пещера в България, Ямата 3.


За Ямата 3 тръгнахме в една ранна облачна септемврийска сутрин на далечната 2005 година. Натоварени с нужната екипировка и щастливи тръгнахме по дългия път. След 30 минути вървене късмета ни изневери и започна да вали. Слаб дъжд, но постоянен и без никакво намерение да спре. Пред пещерата се озовахме порядъчно мокри, но с оглед това, че вътре очевидно течеше от всякъде, преобличането беше безсмислено.
Разделихме се на 2 групи и първата тръгна да екипира маршрута. Втората група останахме под дъжда да чакаме. Бяхме се разбрали да чакаме 2 часа и тогава да започнем проникването и ние, но мокрите ни дрехи и замръзващи тела ни принудиха да влезем по-рано.
Проникването започна чудно - лягане по корем в лепкавата кал на входа и спускане в отвеса. Но само няколко метра след отвеса ни очакваше кал, сравнена с която тази от входа изглеждаше като детски пясъчник. Озовахме се в дълбока, гъста и засмукваща кал. И докато в началото се върви изправен в нея на края има тесняк, в който трябва да легнеш за да минеш. С мъка и отвращение легнах за да продължа. Това бяха първите 10-15 метра, а ние всички бяхме абсолютно мокри и напълно кални, а ни очакваха -340 метра денивелация.
Влязохме в зала, в която се предполагаше че трябва да изчакаме първата група за около 2 часа. 20 минути след влизането в тази зала обаче отново тръгнахме иначе щяхме да сме с хипотермия. Движението беше единственото спасение.
Ямата 3 по определение е суха пещера. И много хора са я виждали такава, но при нашето проникване пещерата течеше като сито. Водата капеше от всякъде. Ботушите ми се пълнеха с вода за броени минути, изливах я и след малко отново бяха пълни. Никога и до ден днешен не съм била толкова мокра, кална и замръзнала.
Трябваше да отклоня мисълта си от състоянието ми. Заех се да разглеждам пещерата. Всичко бе толкова красиво - от разнообразните образувания, през преливащото езеро до нервно прелитащите прилепи, чийто сън обезпокоихме. Красота затворена далеч от хорските очи и която за съжаление и аз не можах да документирам.
След 5 часа проникване се озовахме в зала Темерут. Хапнахме и обмислихме положението. Пещерата продължаваше надолу, но за да стигнем тези части трябваше да лежим и слизаме в кална река. Взехме решение да се връщаме. След дълго и интересно качване излязох от тъмнината на пещерата в тъмнината на ноща. Оказа се, че човекът, който излизаше преди мен си е тръгнал за лагера. Не беше много редно да се разкъсва групата по нощите за това се върнах да помагам на останалите да изнасят торбите пълни с кални и мокри въжета и друг инвентар. Много пъти минах през калта на входа, която сутринта ме беше потресла - сега въобще не я забелязвах.
Благополучно всички излязохме и в полунощ се прибрахме в лагера - мръсни, мокри, но и удовлетворени.
Последва най-невероятното нещо, след лягането в калта, което някога бях правила - среднощно къпане в планинска река, но с оглед количеството кал и мръсотия по мен - друга опция нямаше. После съня беше много сладък.

На фона на този спомен двата дена в района на с. Кипилово изкарахме просто страхотно. Топло и слънчево време, зелена трева и пеещи птички, деца играещи по поляната и невероятно спокойствие. Разгледахме и засякохме с GPS входовете на част от пещерите в района, проникнахме в няколко пещери и разгледахме древната крепост Калето. Беше прекрасно!