Споменът за едно проникване

На 22 Май отново потеглихме на път - ще участваме в пещерна експедиция в района на село Кипилово. Дългият път и мисълта за мястото отключиха един забравен спомен - моето първо проникване в третата по дълбочина пещера в България, Ямата 3.


За Ямата 3 тръгнахме в една ранна облачна септемврийска сутрин на далечната 2005 година. Натоварени с нужната екипировка и щастливи тръгнахме по дългия път. След 30 минути вървене късмета ни изневери и започна да вали. Слаб дъжд, но постоянен и без никакво намерение да спре. Пред пещерата се озовахме порядъчно мокри, но с оглед това, че вътре очевидно течеше от всякъде, преобличането беше безсмислено.
Разделихме се на 2 групи и първата тръгна да екипира маршрута. Втората група останахме под дъжда да чакаме. Бяхме се разбрали да чакаме 2 часа и тогава да започнем проникването и ние, но мокрите ни дрехи и замръзващи тела ни принудиха да влезем по-рано.
Проникването започна чудно - лягане по корем в лепкавата кал на входа и спускане в отвеса. Но само няколко метра след отвеса ни очакваше кал, сравнена с която тази от входа изглеждаше като детски пясъчник. Озовахме се в дълбока, гъста и засмукваща кал. И докато в началото се върви изправен в нея на края има тесняк, в който трябва да легнеш за да минеш. С мъка и отвращение легнах за да продължа. Това бяха първите 10-15 метра, а ние всички бяхме абсолютно мокри и напълно кални, а ни очакваха -340 метра денивелация.
Влязохме в зала, в която се предполагаше че трябва да изчакаме първата група за около 2 часа. 20 минути след влизането в тази зала обаче отново тръгнахме иначе щяхме да сме с хипотермия. Движението беше единственото спасение.
Ямата 3 по определение е суха пещера. И много хора са я виждали такава, но при нашето проникване пещерата течеше като сито. Водата капеше от всякъде. Ботушите ми се пълнеха с вода за броени минути, изливах я и след малко отново бяха пълни. Никога и до ден днешен не съм била толкова мокра, кална и замръзнала.
Трябваше да отклоня мисълта си от състоянието ми. Заех се да разглеждам пещерата. Всичко бе толкова красиво - от разнообразните образувания, през преливащото езеро до нервно прелитащите прилепи, чийто сън обезпокоихме. Красота затворена далеч от хорските очи и която за съжаление и аз не можах да документирам.
След 5 часа проникване се озовахме в зала Темерут. Хапнахме и обмислихме положението. Пещерата продължаваше надолу, но за да стигнем тези части трябваше да лежим и слизаме в кална река. Взехме решение да се връщаме. След дълго и интересно качване излязох от тъмнината на пещерата в тъмнината на ноща. Оказа се, че човекът, който излизаше преди мен си е тръгнал за лагера. Не беше много редно да се разкъсва групата по нощите за това се върнах да помагам на останалите да изнасят торбите пълни с кални и мокри въжета и друг инвентар. Много пъти минах през калта на входа, която сутринта ме беше потресла - сега въобще не я забелязвах.
Благополучно всички излязохме и в полунощ се прибрахме в лагера - мръсни, мокри, но и удовлетворени.
Последва най-невероятното нещо, след лягането в калта, което някога бях правила - среднощно къпане в планинска река, но с оглед количеството кал и мръсотия по мен - друга опция нямаше. После съня беше много сладък.

На фона на този спомен двата дена в района на с. Кипилово изкарахме просто страхотно. Топло и слънчево време, зелена трева и пеещи птички, деца играещи по поляната и невероятно спокойствие. Разгледахме и засякохме с GPS входовете на част от пещерите в района, проникнахме в няколко пещери и разгледахме древната крепост Калето. Беше прекрасно!

Пълна лудост - slackline

В главата ми от доста време се върти една мисъл (добре, че не е единствената и още по-добре, че от време на време спира да си почине). Та прословутата мисъл е да се науча да ходя по лента или казано с една дума на чист английски език - slackline.
Този вид ходене е възникнало в началото на 80-те в долината Йосемити от двама катерачи, а в момента залива света. Тренира перфектно баланса и концентрацията!
Това, което мога да кажа сега е НАПРАВИХ ГО!!! Беше трудно, но и прекрасно! Ще започна от началото.
Денят беше прекрасен, а времето преобладаващо. Имахме една чудесна Ла Лече Лига среща в Пловдив. Обсъдихме обстойно предимствата и недостатъците на бебешката "екипировка", а децата се наиграха на площадката, след което всеки тръгна по своя път. Ние с дреболина поехме към парка на Младежкия хълм в Пловдив.
Там ни чакаше Ники - гордия притежател на лента и екипировка за slackline, а също и така единствения човек, които познавам с опит в тази област. Той опъна лентата между две дървета в парка и показа как се прави. Всичко беше чудесно и изглеждаше лесно докато не се наложи да стъпя на самата лента. За да се подсили драматизмът на ситуацията плисна дъжд. За щастие бързо отмина, а изгрялото в последствие слънце бързо изсуши поляната.


Не знам с какви думи да опиша треперенето на крака ми само като го сложих на лентата. Всъщност, не че го усещах да трепери, но цялата лента се люлеше. Пренасянето на тежестта на тялото от земята върху нещастната, 2,6 см широка лента се оказа невероятно предизвикателство. След десетки преминавания над лентата, в опит да се задържа за секунда поне, аз успях! Беше пълно, но кратко задоволство - сега исках поне 5 секунди да съм горе. Може да изглежда малко, но човек трябва да опита за да разбере колко много са всъщност!
Няма смисъл да описвам поредицата падания и ожулвания, които в крайна сметка доведоха до заветните 3 стъпки върху лентата. Факт е обаче, че вече съм 100% сигурна, че искам да се науча да вървя по тази прословута лента. Сега остава и моята да пристигне от Швеция и ... пазете се паркове :)

В лето 6739 ...

Отново сме на път. Отдавна не бяхме обикаляли. Усещането е страхотно, въпреки че няма да ходим на далече само 60-тина километра. Целта са ни Бачковския манастир и Асеновата крепост над Асеновград.
"В лето 6739/1231/, индикт 4, от Бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и други страни постави Алекси севаста и изгради този град."
Този надпис е стоял на входа древната и впечатляваща Асенова крепост. Сега се пада малко в страни и не е лесно достъпен каквато е била и самата крепост. Гледайки стръмните отвеси, човек неминуемо си задава въпроса - какви са били тези строители и как са строили, че тази твърдина въпреки времето и хората да оцелее.

Разположената на рида Могилата върху самотна скала, крепостта се извисява над хората и времето.
Най-ранните археологически находки датират от V-ІV в. пр. Хр., когато траките, оценили непристъпността на терена, построяват укрепление тук. Районът на крепостта е обитаван и през римската и ранновизантийската епоха. Крепостта е превзета от кръстоносците по времето на Третия кръстоносен поход. А през Средновековието Асеновата крепост претърпява няколко строителни периода, като най-значителен е този от 1230 - 1231 г., дело на цар Иван Асен ІІ, когато във връзка с влошените отношения с латините тя бива укрепена и разширена. При наследниците на Иван Асен ІІ крепостта отново попада във византийски ръце, но през 1344 г. при цар Иван Александър окончателно е присъединена към българската държава. При падането на България под османска власт крепостта е разрушена.

Този уникален архитектурен градеж обхваща площ от 18 дка. При разкопки в различни периоди са разкрити крепостни стени, вътрешна крепостна кула, водохранилища, малка крепостна църква (параклиса света Богородица), жилищни помещения и др. Вътрешната крепостна кула се намира в най-западната част на акропола и в основата си има неправилна четириъгълна форма. Тя е от типа вътрешни кули, които са се строяли на най-високото място и е служила за наблюдение и защита. Представлява висока, тясна сграда. Преустройвана е три пъти. Намерените фрагменти от битова керамика, кости от животни и други предмети говорят, че тя е служила и за жилище на защитниците на крепостта.
Двете крепостни водохранилища са изградени в най-охраняваната част на крепостта. Пълненето и черпенето на водата е ставало отгоре. За да не пропускат вода, вътрешните стени са измазани с един пласт хоросан, смесен със счукани тухли, върху които са налепени керамични фрагменти и над тях е поставен още един пласт червен хоросан.
Акрополът на крепостта е гъсто застроен. С подпорни стени са образувани тераси на няколко нива, до които се е стигало с дървени или каменни стълби. Не се знае точно как е бил направен външният вход на крепостта, но затова пък вътрешният вход личи много добре - изсечен в скалата на височина 2,5 до 3 м, в широчина 2,3 м. Следите от един необичайно дебел зид (3,2 м), запазен и до днес в източният ъгъл на крепостта, подсказват, че на това място навярно е имало наблюдателна кула. Освен останките от вътрешната кула на чуката, добре запазен е и водоемът на крепостта. Той представлява четириъгълно помещение, разположено в горната част на крепостта, недалеч от вътрешната кула, с размери 4,5 м дължина широчина 3,2 м и височина около 5 метра, закрито отгоре с полукръгъл каменен свод. Този водоем не е бил единствен: до него има по-малък, покрит отчасти с дървени греди, встрани от който се забелязват следи от зидан водопровод. Водите във водоемите се събирали от дъжда, като за тази цел покривите са устроени по специален начин и със специални средства - керемиди, волски кожи, дървени улуци, корите и т.н., а стените на самите водоеми са облицовани с керамични парчета.
През този период е построена и най-голямата забележителност на крепостта, останалата до наши дни църква "Св. Богородица Петричка" /ХІІІ в./. с размери: 18,30 м. дължина, ширина 6,90 м. и височина оклоло 15,30 м. Дебелината на зидовете е 0,85 до 1,15 м. в основите.
Църквата е еднокорабна, едноабсидна, двуетажна и еднокуполна, с тройно вътрешно разпределение на олтарната част и кула над притвора на втория етаж. Първият етаж е имал вероятно предназначение за склад или гробница, но поради липса на намерени кости си пробива мнението, че по-скоро се е ползвал за склад. Вторият етаж представлява същинската църква. Тя се състои от абсида, предабсидно пространство, наос и притвор. Архитектурното изящество, декоративната пластична украса на южната фасада, както и уникалните стенописи /ХІV в./, запазени отчасти, причисляват храма към най-добрите образци на средновековното българско църковно строителство по нашите земи.

Следващата спирка е Бачковския манастир "Света Богородица". Той е втория по големина манастир в България след Рилския. Основан през 1083 г. от византийския пълководец Григорий Бакуриани и неговия брат Абазий, които по произход са грузинци. За съжаление само двуетажната костница, която се намира на около 300 метра от сегашния манастирски комплекс, се е запазила от самото основаване до наши дни. Костницата е уникален исторически обект, който си заслужава да се посети заради нейните старинни стенописи, които се нареждат сред най-ценните произведения на православното изкуство от 11-12-ти век. Манастирът е покровителстван от цар Иван Александър по време на Втората българска държава, за което свиделства негово изображение в арките на притвора на костницата в знак на благодарност за приноса му при възстановяването на сградата. Като много други манастири по българските земи, в Бачковската обител също се помещава килийно училище (от 11 век). Любопитен факт е, че след падането на България под турско робство в края на 14-ти век,патриарх Евтимий е изпратен в Бачковския манастир на заточение. Заточването му тук обаче не го обезкуражава и патриархът заедно със своите ученици развива активна религиозна и книжовна дейност зад стените на манастира.

Въпреки че Бачковският манастир оцелява при първоначалното нашествие на турските армии, по-късно последва съдбата на повечето други православни манастири по нашите земи и бива ограбен и разрушен. Възобновен е към края на 15-ти век, като трапезарията е реконструирана през1601 г., а църквата, запазена и до днес – Света Богородица – е завършена през 1604 г. Стенописите на трапезарията, изписани от неизвестна ръка през 1605 г., са забележителни със своята художествена стойност. Църквата, от своя страна, също изобилства от красиви стенописи, но това, което най-вече привлича посетителите, е иконата на Богородица-Умиление (1310 г.), за която се смята, че е чудотворна. Дълга опашка от богомолци, дошли тук, за да се помолят на чудотворната икона, обикновено се вие далеч пред входа на църквата. Освен основната църква, комплексът също така включва два по-малки храма – "Св. Архангели" (от 13-14 в.), който се намира в северния двор до главната църква, и "Св. Никола", строен в периода 1834-1837 г. Църквата Св. Никола, която се издига в южната част на вътрешния двор, впечатлява със запазените си стенописи от 1841 г., дело на известния майстор Захари Зограф (изрисувал и собствения си образ сред тях).
На фона на всичко това, някак си изглеждат не на място миризмата на кебапчета и сергиите продаващи какво ли не, от близалки до всякакви видове табели.

Бремето, наречено БЕБЕ

Много хора пишат за това, но безумството е голямо и трябва да му се обърне подобаващо внимание. Ето за какво става дума
"Бебетата да тръгват на детски ясли след навършване на 3 месеца, а не от десет, както е сега. Революционната промяна е записана в нова наредба на Министерството на здравеопазването...
В кърмаческите групи ще се приемат от 6 до 8 бебета на възраст 3 до 9 месеца. Когато има достатъчно желаещи майки, всеки директор на детска ясла е длъжен да открие група.
Новата наредба задължава заради кърмачетата яслите да наемат медицинска сестра с висше образование или акушерка-бакалавър, педагог и детегледачка. В задълженията на сестрата и акушерката влиза и правенето на гимнастика и масаж на кърмачетата." - News.dir.bg
След прочита на тази новина в мен остава чуството, че бебетата са най-огромното бреме на нашата държава. Те трябва да бъдат институционализирани от възможно най-ранна възраст. А какво да кажем за майките - те трябва да работят - защо да си губят времето с такъв проблем какъвто е едно бебе, след като могат да го дадат в ясла.
Тук вече става още по-интересно - откъде ще намерят медицинска сестра с висше образование да се грижи за децата срещу 300 лв. заплата? Да не говорим за педагог и детегледачка и най-важното място във вече препълнените детски градини!

Може би нямаше да се подразня толкова от идеята на правителството, ако вчера не бях прочела една статия в TIME - Bringing babies to Work. Това ме върна назад във времето когато майка ми по една или друга причина ни водеше с нея на работа. С ръка на сърцето мога да кажа, че на мен много ми харесваше. От друга страна не мога да си представя офиси пълни с деца, въпреки че биха облагородили средата.
Обмисляйки тези две възможности мога твърдо да заявя, че предпочитам дете в офиса отколкото 3 месечно бебе в яслата!

Брутален свят!

Отминаха олимпийските игри в Китай сред нечувани мерки за сигурност и грандиозна PR кампания. За съжаление светът отново се направи на разсеян за делата на Китай в Тибет, не обърна грам внимание на геноцида, който се извършва там.
Преди 2 години прочетох една статия по въпроса "В Хималаите убиват хора с картечници". Това е откъс от написаното в статията "... 80 тибетци бавно пъплели към седловината, за да се прехвърлят от Тибет към Непал. Вероятно някои от тях са имали намерение да продължат и по-нататък – към Дхарамсала в Индия, където се намира седалището на техния духовен водач и бивш държавен глава на Тибет в изгнание – Далай Лама ... В предния базов лагер бяхме около 60 души чужденци. От положение “на коляно” китайците взеха на мушката кервана и откриха огън. После отново. И отново – докато едни паднаха, а останалите се разбягаха... които после бяха захвърлени в бездните на ледника без никаква следа, която да напомня за тяхната памет...”
Мислех си, че щом толкова туристи са видели това, няма начин световните сили да не вземат отношение по въпроса - В Сърбия не се поколебаха да го направят, но уви. Нито една страна не осъди действията на Китай. ТАМ УБИВАТ ХОРА!!! Защо мълчим? Все пак Тибет иска само автономия в рамките на Китайската република!
Духовният водач на Тибет - Далай лама е носител на Нобелова награда за мир и Златен медал на Конгреса на САЩ, които са световно признание за дейността му. Има и много организации, които се борят за автономията на Тибет като International Campaign for Tibet. С две ръце се моля усилията им да бъдат възнаградени, а до тогава ще ги подкрепям както мога!

Спортът на XXI век

Прочетох тази статия и бях поразена от цинизма - колко по-хуманно може да бъде едно пребиване или по-скоро убиване с тояга?!?
На кратко за какво става дума. В Канада и Норвегия се практикува много "интересен" спорт - убиване на бебета тюлени с тояга или с оръжие. Всяка година през месеците Март и Април е биват избивани над 300 000 бебета тюлени!!! Причината - ами популацията била станала голяма! Ами чудесно - то и човешката популация е над допустимите граници, но това означава ли, че ще почваме да се ловуваме?!? Не, че не загиват стотици във войни, катастрофи, природни бедствия или просто защото някой има черен ден, но това е друга тема.
За хората със здрави нерви препоръчвам да погледнат ралността тук, а останалите - могат да видят видео филма по-долу.

През 2007 година бе проведена мащабна кампания срещу този така наречен спорт. В резултат, на което канадското правителство въведе нови правила. А именно след пребиването с тояга или застрелването на тюленчето, ловецът е длъжен да провери дали е мъртво и ако не е трябва да пререже главната артерия на животното. Това е разбирането на канадското правителство за хуманност! И това, ако не е цинизъм здраве му кажи!

Когато критерия за здравословност отива в кошчето за боклук

Преди 3 години започнах да се занимавам с йога. Целта ми беше да си раздвижа глезена, който беше срязан и шит в следствие на нелепо падане и счупване на мивката в банята. Наред с асаните, на тези занимания говорихме много за здравословния начин на живот и най-вече хранене. Тези разговори значително повлияха и на без това еко- и здравословната ми ориентация. Според някои хора напълно съм се побъркала, но какво да се прави - нормалните не оцеляват!
Та в един от разговорите стана дума за това, че ако в някой плод има "мезе" то значи този плод е екологично чист и много здравословен. Всичко това е много хубаво, но съм доста смутена. В момента, в който видя злощастното "мезе" навирило глава да провери кой нахалник му нахлува в обителта, ми се отяжда иначе толкова здравословния плод. Не, че е лошо да разделиш храната с ближния си, но от друга страна въобще не чуствам червея близък. Обикновено той - червеят няма нищо общо с нахилените си събратя от картинките, а е един такъв ... истински!
Най-странното обаче е, че като няма обитател се чудя защо няма. Например никога не съм виждала гадини в дините и пъпешите, докато в нещастните праскови чак по двойки си живеят! Тези размисли не ми пречат да уважавам дините и пъпешите, но ги ям с едно наум. А за останалите плодове изхода е един - внимателно изрязване и изпращане на критерия за здравословност в кошчето за боклук. Тъжно, но факт!