вторник, 19 август 2008 г.

Падна!

Падна! Разрушен е един от "символите" на Сливен!!! За сега частично, но до края на август няма да остане следа от него.
Започната през далечната 1980 година болница, от години се е превърнала в един от символите на Сливен най-вече заради зазидания в нея кран гигант.
Проектът предвиждал да се построи най-голямата болница в Югоизточна България с хотел и площадка за хеликоптери на покрива, но през 1989 год. строителството е замразено. От тогава тази сграда се използваше единствено за обучения на специалните части на полицията и войската.
Сега се предвижда на това място текстилната фирма "Декотекс" да изгради жилищен комплекс с търговски обекти. Какво ще стане обаче само бъдещето ще покаже!

Видео на разрушението!

Автор на снимките - Захарина Николаева

Направление - Трявна, Местоположение - Неизвестно III

Ура! Ура! Ура! След 1 година и 2 месеца най-после ще вляза истински в пещера! Страхотно! Оставих дреболина с баща й и за отрицателно време се приготвих - не, че е нужно много време да се облече гащеризон, обуят ботуши и сложи каска, но все пак го направих много бързо. Изчакахме групата да се събере и тръгнахме.









Влязох предпоследна. Мислех си, че съм претръпнала към калта, но не е съвсем така. Винаги съм се чудила защо полагам такова усилие да не се накалям. Удрям се на хиляди места само и само да не легна на калния под. Резултатът е, че така или иначе се окалвам и в един момент просто нямам друг избор освен да легна, т.е. цялото упражнение с удрянето е леко безсмислено. Въпреки това, всеки път се повтаря. В случая, старанието да се опазя чиста приключи в един тесняк където с много гънене успях да се провра. Той беше повратна точка, след която пазенето приключи - не напълно, но вече бях достатъчна омърляна и черния гащеризон беше добре разкрасен. /автор на снимки: Цветанка Христова/







Прекрасно изживяване, но за съжаление и то имаше край и трябваше да излизаме.

След като всички влязоха и излязоха от пещерата, стегнахме багажа и потеглихме отново на път. Разбира се разнообразихме маршрута с кратка културна програма.
Първа спирка Етнографски комплекс "Етъра" край Габрово.






















И за малко отскочихме да разгледаме Соколския манастир - прелестно място!







Третата спирка беше паметника "Шипка". За съжаление не успяхме да го хванем в работното му време и гледахме само отвън. Пейзажът е невероятен - вятърът също! Решихме, че така и така сме в района да отскочим и до Бузлуджа - какво са още 12 километра!







Паметникът "Бузлуджа" съм го виждала единствено от далече. Искаше ми се да отида до там, а сега ми се ще да не бях ходила. Паметникът е една течаща от всякъде руина, а въздухът край него бе с дъх на конска тор - дъх, който дори и брулещият вятър не можеше да отвее! /автор на снимките от Шипка и Бузлуджа: Силвия Вълева/

Това беше последната спирка на нашето пътуване. Остана единствено да изминем пътя до Сливен.

понеделник, 11 август 2008 г.

Направление - Трявна, Местоположение - Неизвестно II

Трявна се оказа прекрасен малък град, с невероятно чисти улици и приветливи хора. Напълно ме изненада сградата на общината. Външният й вид по-скоро напомня Алпите отколкото Балкана. Окосената поляна с цветния часовник по средата, фонтанче с гълъби и съндъчетата с червени цветя по терасите не са типични за нашите ширини, но са страшно очарователни.


Първо разгледахме къщата музей "Ангел Кънчев", след което се озовахме на малко площадче обградено от възрожденски сгради. Най-значимите от тях са черквата "Св. Архангел Михаил", Старото школо и Райковата къща, а над всички се извисява часовниковата кула.
В Старото школо или както го наричат още Славейковото школо някога е преподавал Петко Славейков. Сега в него се помещават няколко изложби: стари часовници и уреди за измерване на времето, използвани през Античността и Средновековието; изложба на дарени произведения на изкуството на братята Никола и Димитър Казакови и др. Дреболина беше във възторг от всичко това. Щастливите й викове огласяха школото.
После по много стар и красив каменен мост се озовахме на улица "П.Р. Славейков", която е обявена за архитектурен резерват. Невероятно е усещането да вървиш заобиколен от всякъде с Възрожденски къщи, занаятчийски работилнички и стоки. Имах чуството, че по някакъв начин вървя назад във времето. Разгледахме Даскаловата и Славейковата къща.
В Даскаловата къща се помещаваше Първия салон на дърворезбарското изкуство. Имаше толкова много интересни творби /снимка: Бухал, автор на снимката: Цветанка Христова/
Изведнъж заваля. Изчакахме да превали в един ресторант и тръгнахме да се прибираме.
Отнени само 50 минути да се приберем в лагера, а след още 10 се прибраха и останалите. Като разбраха какво сме разглеждали в Трявна решиха, че и те искат да видят.
И така 2 часа по-късно отново кръстосвахме по улиците на Трявна. Този път престоя ни там се огласяше от провеждащият се в града Международен фолклорен фестивал. Още по-голяма бе изненадата ни когато на излизане от Даскаловата къща се озовахме в шествие на кукери. Наблюдавахме с интерес костюмите на кукерите, но звънът на хлопките дойде в повече на дреболина и се принудихме да се отдалечим.
Отново се прибрахме в лагера и малко след това заваля - силен и продължителен дъжд. Повечето хора от групата се събраха под стряхата на къщата, но ние предпочетохме уюта на палатката. Тропотът на капките по опънатата палатка бавно ни унасяше и скоро всички заспахме.

четвъртък, 7 август 2008 г.

Направление - Трявна, Местоположение - Неизвестно I

Мина цял месец от последното пътуване из Родината и настана време пак да стягаме раниците. Този път подготвянето на багажа стана много по-бързо и лесно. Естествено закъсняхме с тръгването и трябваше да настигаме другите коли.
Най-бързият и кратък път до крайната ни цел - Трявна е през Прохода на Републиката или както е по-известен - Хаин Боаз. НО ... винаги има едно голямо но, което яко обърква всички планове ... та да се върнем на прохода - ами той е затворен! Разширяват го и движението в него е забранено! Да ама не, каза някога Петко Бучаров. Водени от мисълта "Няма начин да ни откажат - точно нас ще ни пуснат." в 19:30 се озовахме в километрична колона от автомобили спрели на превала вероятно водени от същата мисъл. В затвореният участък се извършват взривни работи и след 20:00 часа е възможно да пуснат някои автомобили. Останахме с надеждата, че ще преминем. Времето напредваше, но единствените автомобили, които преминаваха имаха някакви специални разрешителни, които ние нямахме. След час и половина чакане, ентусиазмът че ще минем се изпари. Нямаше друга възможност освен да се върнем назад и да минем през Шипка.
За първи път виждам паметника Шипка през нощта - много съм впечатлена! Не знаех, че е осветен така добре! Гледката е величествена.
Превалът е пълен с автомобили. Изключително неприятно впечатление ми направи един турски автобус, който спря. От него слязоха може би 20 човека, всички много бързаха - очевидно природни нужди, но вместо в наличните тоалетни, всички се облекчиха някъде в мрака, на открито. После все така бързайки се метнаха в автобуса и потеглиха. Знам, че всичко е въпрос на култура, но това не ми пречи да съм дълбоко възмутена от видяното! Може би, ако случката беше в полето нямаше да се впечатля толкова, но точно на Шипка и то при наличие на тоалетни е нещо, което ме накара да възнегодувам. Но на кой му пука - кервана си върви, а кучето си лае!
Почивката свърши, колите се събраха и потеглихме отново. Едва си държа очите отворени. Дреболина отдавна е заспала и неусетно и аз се отнасям. Пробуждах се колкото да установя, че още пътуваме. Нямам много спомени - само един ЖП прелез където чакаме влака да мине и отново продължаваме - колко и накъде не знам. Събудих се от липсата на движение и разговорите край мен. Пристигна ли сме. Някакъв път, полусъборена ограда с леко счупена врата и много стара къща. Къде точно сме - никой не знае.
Наместихме се в палатката и продължихме да спим под звука от течаща вода, щурчета и разговорите на наредилите се край масата от воденичен камък. В просъница научаваме плана за "утре", т.е. като се събудим - една група ще картира новооткрита пещера, а друга ще ходи в друга пещера. Първата група като приключи с картирането също ще влезе във втората пещера.
Утрото дойде и след обичайните хигиенни процедури излязохме на разузнаване. Намирахме се в нещо като махала - 1 улица с къщи от двете страни. Според думите на местният ни водач ние се намираме в Трявна, но центъра е далеч, пеша не може да се стигне - има 4-5 км до там. Стана ясно, че картирането се проваля и ще се ходи само в една пещера, която не е подходяща за дреболина, т.е. и аз няма вляза. Какво да се прави! Закусихме и групата за пещерата потегли, а аз какво да правя? Реших да видя тези 5 км до Трявна. Взех вода, храна и дрехи, сложих дребосъчка в слинга и тръгнах по пътя с надеждата, че дъждът ще ме подмине и няма да се налага да използвам дъждобрана.
Изключително е странно усещането да вървиш на абсолютно непознато място. Опитвах се да запомня всеки малък детайл за да мога после да се прибера благополучно. Изведнъж къщите свършиха, а пътя продължи да лъкатуши из гората. Следвах го и се чуствахме много добре сред тишината и спокойствието. След известно време пак се озовах сред къщи, дори един хотел подминах. Разбрах, че се намирам в квартал на Трявна с интересното име Хитревци. След този квартал пътя стана по-широк и много скоро бях в покрайнините на Трявна.

понеделник, 28 юли 2008 г.

Ще се умира!

Ще се умира! И то заради храна. В случая обаче мисълта ми не е за глобалния проблем на изчерпващите се природни ресурси, а за нещо съвсем ежедневно.
Натрапващата се мисъл да бъдеш заинтересован потребител, да четеш какво пише на етикетчето, дори и производителя да се е постарал размера на шрифта да граничи с нула, води до момент, в който установяваш, че НЯМА какво да ядеш.
Всъщност опциите са две: Първата е ядеш неща натъпкани с химия, хващат те хиляди болести и накрая умираш в адски мъки! Втората изглежда не по-малко смущаваща не ядеш нищо или поне не такова, което си го отгледал с двете си ръце и знаеш с какво си го торил и поил, мъчиш се да избегнеш капаните на индустрията и накрая пак умираш, защото човек не е проектиран да бъде безсмъртен.
Конкретният повод за появата на тези черни мисли в главата ми е информация, която прочетох за мононатревия глутамат (МНГ). През 1994 г. д-р Ръсел Блейлок - американски невролог, издава книга със заглавие "Екситоксините: вкусът, който убива". В нея той твърди, че екситоксините са хранителни добавки, който стимулират нервните клетки в мозъка ... до смърт! Днес със сигурност се знае, че мононатриевият глутамат "убива" невроните в мозъка и причинява невроендокринни разстройства при животни и при хора...Многократно е доказан разрушителният ефект на МНГ върху една малка, но много важна контролна област в хипоталамуса, наречена нуклеус аркуатус...Глутаматът, също както и аспартамът, може да допринесе за отключването и развитието на болест на Алцхаймер, болест на Паркинсон, АЛС (амиотрофична латерална склероза), МС (мултиплена склероза), особено при хора, при които има такава тенденция и която би могла да не се изяви иначе.
Всъщност глутаматът е нормално съществуващ и дори най-разпостранен медиатор в мозъка. Именно този факт използват разпостранителите му, за да манипулират неинформирания потребител. Те казват: "Как може вещество, което е толкова важно за мозъка, да го уврежда?" Но в това е и манипулацията. Нормалните концентрации на глутамат в мозъка са минимални. Но когато количеството му се повиши, дейността на невроните се нарушава, а при по-висока доза те загиват."
Особено вреден е мононатриевият глутамат за бебетата и децата. Той може да нанесе непоправими поражения в мозъка им. За съжаление едва към края на 70-те години индустрията премахна МНГ от бебешките храни. Но той е скрит в толкова много храни, че майките често, без да искат, го дават на децата си. В повечето случаи той се изписва, само ако е добавен в чиста форма, но ако е в състава на други подправки (а понякога той може да е 60% от тяхното количество!), въобще не се обозначава на етикета. Както пише д-р Р. Блейлок: "Производителите на глутамат и преработени храни винаги се опитват да скрият добавения МНГ." Но най-голямата манипулация се извършва чрез Асоциация "Глутамат", сформирана от производителите на овкусителя. През последните две десетилетия асоциацията използва влиянието си, за да бъде премахнато обозначението МНГ или мононатриев глутамат от етикетите на много хранителни продукти. И сега, без ние да знаем, той уврежда невроните в мозъците ни.

Това последното просто ме довърши! Всъщност има една максима, че всяко нещо в умерени количества е полезно, но при положение, че не разполагаш с информация дали даден продукт съдържа МНГ и ако съдържа в какво количество как би могъл да определиш дали си консумирал умерено?!?
Съвсем логично изниква въпросът има ли продукти, за които със сигурно се знае, че го съдържат? Информацията, която намерих е следната: МНГ
има във всичко, което е "хидролизирано" - хидролизирания растителен или зеленчуков протеин, растителния протеинов екстракт, в соевия протеинов концентрат и изобщо в соевите продукти и различни алтернативи на месото има скрит натриев глутамат (на опаковките не е изписан!). Добавки, които често съдържат неотбелязан глутамат, са малцов екстракт, бульони, различни есенции, включително и "натурални", и подправки. В големи количества се среща в почти всички сухи супи, подправката вегета и всичките и производни, в хлябовете, в бързите закуски, в солетите и във всички подобни промишлени храни.
В същото това време производител на различни хранителни продукти като бульони, сухи супи, бисквити и какво ли още не твърди на сайта си "
че МНГ е безвреден за всички хора, включително малки деца и бременни майки. Организмите на малките деца, включително и бебетата, обработват глутамата толкова добре, колкото и възрастните."
Имайки предвид, че още през 1968 год. е оспорена безвредността на МНГ със "синдрома на китайския ресторант", лично аз не вярвам на производителя! А ти?

понеделник, 21 юли 2008 г.

Бойкотирам "Белла"!!!

Ужасена съм! Попаднах на една вече стара статия от вестник "Стандарт" от 13 Декември 2007, която гласи следното (цитирам дословно):
"Наш бизнесмен лови анаконди
Собственикът на "Белла" повали мечка за $60 000


Красива бяла мечка на стойност 60 хиляди долара отстреля собственикът на фирма "Белла България" Венцислав Георгиев. Бизнесменът беше на пусия в Северна Канада. Запалени ловци от цял свят, нарамили пушки редом до нашенеца, ще правят опити цяла зима да покосяват там ценни редки животни. Дванадесет са разрешените за лов през този сезон бели мечки и първата от тях стана трофей на родния предприемач. Сега той чака транспортирането на ценната пухкава кожа, която в момента се обработва. Георгиев успя да отстреля и величествен елен с огромни рога, които вече красят дневната в пловдивския му палат. "През пролетта отивам на лов за анаконди в Боливия. По-екстремно преживяване досега не съм имал", чертае авантюристични планове търсачът на силни усещания. Екзотичното приключение с огромните змии ще му струва 25 хиляди долара."

И всичко това е представено в категория Блясък, а снимката е Снимка на броя!!! От кога убийството на едно застрашено от изчезване животно може да бъде бляскаво?!?! Авантюристичните планове на г-н Георгиев ме потресоха! Ами като търси силни усещания нека се изправи сам с голи ръце срещу горкото животно - гарантирам му едно невероятно силно изживяване!
Никога не съм била особено голям потребител на продуктите Белла, но мога да кажа, че окончателно ме загубиха като клиент!
Само да поясня продуктите Белла са: бутер тесто "Белла", "Тракийски кори" и "Фамилия", банички от точени кори и бутер тесто, кренвирши "Сачи" и "Леки", кайма, кебапчета, кюфтета, наденици, пастети и пр. "Народен", сух шпек "Перелик", олио "Брилянт", маргарини "Флора", "Томи" и "Белла", месни продукти "Соларис" и други с марката "БЕЛЛА България".

вторник, 15 юли 2008 г.

До Силистар и обратно VI

Дъждът се изливаше като от ведро. Решихме, че в къмпинга ще е доста неприятно в момента и се насочихме към Синеморец. Изчакахме да превали в един много приятен ресторант на вкусни чорбички, салатки и бира / вода.
Така и така бяхме дошли щеше да е грехота да не посетим делтата на река Велека. След дъжда влажността на въздуха беше изключително висока, но не бе в състояние да ни спре. Чадърът, който ползвахме да се предпазим от дъжда си смени ролята и тръгнахме да търсим къде Велека среща Черно море.
По широк черен път бързо достигнахме желаната цел. Гледката определено си заслужаваше. /снимки: Щъркели в Синеморец, делта на р. Велека, автор: Силвия Вълева/
В последствие разбрахме, че докато ние сме се разхождали спокойно по черния път, а после по плажната ивица, другата половина от групата си е проправяла път сред буйна зеленина и дракалаци, радвали са се на компанията на змии и други представители на местната фауна. Ако не друго поне ще им остане един ярък и незабравим спомен. Всъщност може би от тук нататък дълго ще премислят преди да се наврат в капинак с голи крака и ръце!
Следващият ден 20.06. ни посрещна със слънце, вятър и мъртво вълнение на морето. Постояхме на плажа малко - за последно и тръгнахме да проучваме брега - отново на групи и отново в различни посоки. Красиво е и толкова различно от северното Черноморие!
Отново идва вечерта, а ние решаваме, че ще отидем на разходка до Ахтопол. Разходихме се по главната улица изпълнена с магазинчета и какво ли още не. Разгледахме кея и накрая седнахме в малко ресторантче до брега на риба, бира и приказки. Музиката е приятна от 90-те години на миналия век. Цвети, я определи като ретро. Никога не се бях замислила, че музиката от моите ученически години ще стане ретро толкова скоро! В същото време най-младият член на групата ентусиазирано обясняваше нещо на кучето седнало до нашата маса. Колкото и да не ни се искаше и тази вечер свърши! /снимка: кея в Ахтопол, автор: Силвия Вълева/
В ранната съботна утрин започнахме да събираме багажа и да се приготвяме да се прибираме. Пътешествието беше в своя край натоварихме се по колите за кой ли път вече и тръгнахме.
По-голямата част от групата се запъти към река Ропотамо с мисълта за още една нощувка там, но не и ние. Време беше да се приберем./снимки: Сливане, автор: Силвия Вълева/
Минавайки край Созопол решихме да разгледаме Стария град и археологическия музей. Бях чувала, че Созопол е древен град, но идея нямах колко! Разгледахме обстойно експозицията в музея, останките в Стария град и кейовете.
Това беше края на културната програма. Следващата спирка беше в къщи. След 8 дни живот на колела най-после се прибрахме! Home sweet home!

p.s. По-късно същата вечер разбрахме, че другата част от групата също се е прибрала - край Ропотамо било много пренаселено.