Ще се умира!

Ще се умира! И то заради храна. В случая обаче мисълта ми не е за глобалния проблем на изчерпващите се природни ресурси, а за нещо съвсем ежедневно.
Натрапващата се мисъл да бъдеш заинтересован потребител, да четеш какво пише на етикетчето, дори и производителя да се е постарал размера на шрифта да граничи с нула, води до момент, в който установяваш, че НЯМА какво да ядеш.
Всъщност опциите са две: Първата е ядеш неща натъпкани с химия, хващат те хиляди болести и накрая умираш в адски мъки! Втората изглежда не по-малко смущаваща не ядеш нищо или поне не такова, което си го отгледал с двете си ръце и знаеш с какво си го торил и поил, мъчиш се да избегнеш капаните на индустрията и накрая пак умираш, защото човек не е проектиран да бъде безсмъртен.
Конкретният повод за появата на тези черни мисли в главата ми е информация, която прочетох за мононатревия глутамат (МНГ). През 1994 г. д-р Ръсел Блейлок - американски невролог, издава книга със заглавие "Екситоксините: вкусът, който убива". В нея той твърди, че екситоксините са хранителни добавки, който стимулират нервните клетки в мозъка ... до смърт! Днес със сигурност се знае, че мононатриевият глутамат "убива" невроните в мозъка и причинява невроендокринни разстройства при животни и при хора...Многократно е доказан разрушителният ефект на МНГ върху една малка, но много важна контролна област в хипоталамуса, наречена нуклеус аркуатус...Глутаматът, също както и аспартамът, може да допринесе за отключването и развитието на болест на Алцхаймер, болест на Паркинсон, АЛС (амиотрофична латерална склероза), МС (мултиплена склероза), особено при хора, при които има такава тенденция и която би могла да не се изяви иначе.
Всъщност глутаматът е нормално съществуващ и дори най-разпостранен медиатор в мозъка. Именно този факт използват разпостранителите му, за да манипулират неинформирания потребител. Те казват: "Как може вещество, което е толкова важно за мозъка, да го уврежда?" Но в това е и манипулацията. Нормалните концентрации на глутамат в мозъка са минимални. Но когато количеството му се повиши, дейността на невроните се нарушава, а при по-висока доза те загиват."
Особено вреден е мононатриевият глутамат за бебетата и децата. Той може да нанесе непоправими поражения в мозъка им. За съжаление едва към края на 70-те години индустрията премахна МНГ от бебешките храни. Но той е скрит в толкова много храни, че майките често, без да искат, го дават на децата си. В повечето случаи той се изписва, само ако е добавен в чиста форма, но ако е в състава на други подправки (а понякога той може да е 60% от тяхното количество!), въобще не се обозначава на етикета. Както пише д-р Р. Блейлок: "Производителите на глутамат и преработени храни винаги се опитват да скрият добавения МНГ." Но най-голямата манипулация се извършва чрез Асоциация "Глутамат", сформирана от производителите на овкусителя. През последните две десетилетия асоциацията използва влиянието си, за да бъде премахнато обозначението МНГ или мононатриев глутамат от етикетите на много хранителни продукти. И сега, без ние да знаем, той уврежда невроните в мозъците ни.

Това последното просто ме довърши! Всъщност има една максима, че всяко нещо в умерени количества е полезно, но при положение, че не разполагаш с информация дали даден продукт съдържа МНГ и ако съдържа в какво количество как би могъл да определиш дали си консумирал умерено?!?
Съвсем логично изниква въпросът има ли продукти, за които със сигурно се знае, че го съдържат? Информацията, която намерих е следната: МНГ има във всичко, което е "хидролизирано" - хидролизирания растителен или зеленчуков протеин, растителния протеинов екстракт, в соевия протеинов концентрат и изобщо в соевите продукти и различни алтернативи на месото има скрит натриев глутамат (на опаковките не е изписан!). Добавки, които често съдържат неотбелязан глутамат, са малцов екстракт, бульони, различни есенции, включително и "натурални", и подправки. В големи количества се среща в почти всички сухи супи, подправката вегета и всичките и производни, в хлябовете, в бързите закуски, в солетите и във всички подобни промишлени храни.
В същото това време производител на различни хранителни продукти като бульони, сухи супи, бисквити и какво ли още не твърди на сайта си "че МНГ е безвреден за всички хора, включително малки деца и бременни майки. Организмите на малките деца, включително и бебетата, обработват глутамата толкова добре, колкото и възрастните."
Имайки предвид, че още през 1968 год. е оспорена безвредността на МНГ със "синдрома на китайския ресторант", лично аз не вярвам на производителя! А ти?

Бойкотирам "Белла"!!!

Ужасена съм! Попаднах на една вече стара статия от вестник "Стандарт" от 13 Декември 2007, която гласи следното (цитирам дословно):
"Наш бизнесмен лови анаконди
Собственикът на "Белла" повали мечка за $60 000

Красива бяла мечка на стойност 60 хиляди долара отстреля собственикът на фирма "Белла България" Венцислав Георгиев. Бизнесменът беше на пусия в Северна Канада. Запалени ловци от цял свят, нарамили пушки редом до нашенеца, ще правят опити цяла зима да покосяват там ценни редки животни. Дванадесет са разрешените за лов през този сезон бели мечки и първата от тях стана трофей на родния предприемач. Сега той чака транспортирането на ценната пухкава кожа, която в момента се обработва. Георгиев успя да отстреля и величествен елен с огромни рога, които вече красят дневната в пловдивския му палат. "През пролетта отивам на лов за анаконди в Боливия. По-екстремно преживяване досега не съм имал", чертае авантюристични планове търсачът на силни усещания. Екзотичното приключение с огромните змии ще му струва 25 хиляди долара."
И всичко това е представено в категория Блясък, а снимката е Снимка на броя!!! От кога убийството на едно застрашено от изчезване животно може да бъде бляскаво?!?! Авантюристичните планове на г-н Георгиев ме потресоха! Ами като търси силни усещания нека се изправи сам с голи ръце срещу горкото животно - гарантирам му едно невероятно силно изживяване!
Никога не съм била особено голям потребител на продуктите Белла, но мога да кажа, че окончателно ме загубиха като клиент!
Само да поясня продуктите Белла са: бутер тесто "Белла", "Тракийски кори" и "Фамилия", банички от точени кори и бутер тесто, кренвирши "Сачи" и "Леки", кайма, кебапчета, кюфтета, наденици, пастети и пр. "Народен", сух шпек "Перелик", олио "Брилянт", маргарини "Флора", "Томи" и "Белла", месни продукти "Соларис" и други с марката "БЕЛЛА България".

До Силистар и обратно VI

Дъждът се изливаше като от ведро. Решихме, че в къмпинга ще е доста неприятно в момента и се насочихме към Синеморец. Изчакахме да превали в един много приятен ресторант на вкусни чорбички, салатки и бира / вода.
Така и така бяхме дошли щеше да е грехота да не посетим делтата на река Велека. След дъжда влажността на въздуха беше изключително висока, но не бе в състояние да ни спре. Чадърът, който ползвахме да се предпазим от дъжда си смени ролята и тръгнахме да търсим къде Велека среща Черно море.
По широк черен път бързо достигнахме желаната цел. Гледката определено си заслужаваше. /снимки: Щъркели в Синеморец, делта на р. Велека, автор: Силвия Вълева/
В последствие разбрахме, че докато ние сме се разхождали спокойно по черния път, а после по плажната ивица, другата половина от групата си е проправяла път сред буйна зеленина и дракалаци, радвали са се на компанията на змии и други представители на местната фауна. Ако не друго поне ще им остане един ярък и незабравим спомен. Всъщност може би от тук нататък дълго ще премислят преди да се наврат в капинак с голи крака и ръце!
Следващият ден 20.06. ни посрещна със слънце, вятър и мъртво вълнение на морето. Постояхме на плажа малко - за последно и тръгнахме да проучваме брега - отново на групи и отново в различни посоки. Красиво е и толкова различно от северното Черноморие!
Отново идва вечерта, а ние решаваме, че ще отидем на разходка до Ахтопол. Разходихме се по главната улица изпълнена с магазинчета и какво ли още не. Разгледахме кея и накрая седнахме в малко ресторантче до брега на риба, бира и приказки. Музиката е приятна от 90-те години на миналия век. Цвети, я определи като ретро. Никога не се бях замислила, че музиката от моите ученически години ще стане ретро толкова скоро! В същото време най-младият член на групата ентусиазирано обясняваше нещо на кучето седнало до нашата маса. Колкото и да не ни се искаше и тази вечер свърши! /снимка: кея в Ахтопол, автор: Силвия Вълева/
В ранната съботна утрин започнахме да събираме багажа и да се приготвяме да се прибираме. Пътешествието беше в своя край натоварихме се по колите за кой ли път вече и тръгнахме.
По-голямата част от групата се запъти към река Ропотамо с мисълта за още една нощувка там, но не и ние. Време беше да се приберем./снимки: Сливане, автор: Силвия Вълева/
Минавайки край Созопол решихме да разгледаме Стария град и археологическия музей. Бях чувала, че Созопол е древен град, но идея нямах колко! Разгледахме обстойно експозицията в музея, останките в Стария град и кейовете.
Това беше края на културната програма. Следващата спирка беше в къщи. След 8 дни живот на колела най-после се прибрахме! Home sweet home!

p.s. По-късно същата вечер разбрахме, че другата част от групата също се е прибрала - край Ропотамо било много пренаселено.

До Силистар и обратно V

Защитената местност Силистар, носи името си от река Силистар и е разположена на 5 км южно от Синеморец. В този красив, див и чист залив се намира последният пясъчен плаж преди границата ни с Турция. Едно невероятно живописно съчетание на гора и чиста пясъчна ивица, а тишината и спокойствието правят това място уникално. Дължината на плажната ивица е 1 км, а широчината - 50 м. Местността е обитавана от повече от 550 вида растения, над 30 вида сладководни и проходни риби, 40 вида бозайници и около 200 вида птици. Тук гнездят редки и защитени птици като скалния орел, черния щъркел и др. През 1992 г. с цел да бъдат запазени тези биологични видове, Силистар е обявен за защитена местност. /снимка: Силистар, автор: Димитър Димитров/
В това чудно място пристигнахме на 17.06. Като отбихме от тесния асфалтов път към още по тесния и разбит черен път, идея нямахме какво точно ще видим. След километър чудене попаднахме на табела, която указваше, че къмпинга е в дясно, а плажът в ляво. С оглед късния час се насочихме към къмпинга. Не беше далеч, но имаше завой, който го скриваше от любопитните ни погледи.
Страхотно място - типичната за Странджа гора, а на стотина метра от нея море! Между дърветата се гушеше беседка с маси и скамейки, чешмичка, а малко по-нататък една голяма поляна с окосена трева с паркирани 2 каравани. Но може би най-впечатляваща бе тишината. Чуваше се дори прибоя на вълните! Дойде управителката, каза ни къде можем да си опънем палатките и да се настаним!
Следват стандартните процедури - опъване на палатката, преваряване на вода, къпане на дреболина, ядене и забавляване на дреболина. Това последното се състои от непрекъснато обикаляне в района, закачане на хората в групата и още много други дребни нещица, не подлежащи на описание. И така до към 22:30-23:00 когато Сънчо идва.
Едва дочакваме утрото и отиваме да се разходим по брега. Гледката направо спира дъха! Морето е толкова спокойно и чисто, а плажът ... незнам, нямам думи да опиша пълния покой, който излъчва това място! Аз и бебка бяхме единствените хора там в този момент! Разходихме се по плажа, наслаждавахме се на простора, дълго наблюдавахме играта на рибките във водата и после се кърмихме на плажа. Идилия!
Започнаха да се появяват и първите плажуващи, а ние се прибрахме в къмпинга. Хапнахме и отново на плажа. Три чадъра, мазило против изгаряне, клинче, тениска и бебка се озова на плажа. Милата, беше напълно и тотално обсебена от мисълта да докопа пясъка. Борбата бе "безмилостно жестока" и за сметка на това много неравна - резултатът - ами той е ясен - заровихме се в пясъка! Започна се с шепи пясък прехвърлени на хавлиите от лодката й, а после и нагази ... И пясъка и вода посрещна с еднакъв възторг. Толкова голям, че с мъка се разделихме и с двете...
Утрото на следващия ден ни посрещна с облаци и тътен! Морето така тихо и спокойно предния ден сега бучеше. Решихме, че това е идеалното време да отскочим до Резово и да видим къде свършва България. Разбираме, че приближаваме границата по огромния червен турски флаг, който вятъра гордо вее пред нас. След малко виждаме много по-скромните по размер флагове на нашата граница - българския, на ЕС и община Царево. Леко мръсни и опърпани създават едно неприятно усещане във всички. В главата ми напира въпроса "Защо турския флаг си е здрав и чист? Нали са изложени на едни и същи климатични условия!" Размерът на флаговете също не ми се ще да коментирам - явно сме на принципа, че той (размерът) няма значение - важно е, че все пак има нещо. Третото, изключително дразнещо нещо е големият надпис България - аз все си мислех, че е редно да пише Република България. Може би трябва да задам този въпрос на Министерството на държавната администрация?!
Подминаваме, дразнещата картинка и отиваме да разгледаме бреговата ивица. Установяваме, че брега е високо над водата, а там където свършва отвесни скали отвеждат надолу. Във вода на един камък са се ступали множество птици, които след извесно чудене набедихме, че са корморани. Сега като проверявам в Уикипедията може и да се окажем прави. Понаблюдавахме "морските" крави, който се разхождаха по брега, а от време на време плуваха в морето (то от там дойде и определението морски). В този момент започна да гърми и ние тръгнахме към колите. В момента, в който влязохме в тях небето, като че ли се продъни. Решихме, че няма какво повечеда правим там и потеглихме отново ...

До Силистар и обратно IV

Движихме се по картата в търсене на добро място за бивакуване - с течаща вода и полянка. Изминаха близо 2 часа откакто тръгнахме, но не открихме нищо подходящо. Нощта заплашително ни приближаваше, а ние още бяхме на сред нищото. Малко след село Граматиково решихме да бивакуваме. На една отбивка на пътя опънахме палатките събрахме дърва и мракът ни обгърна. Беше странно място - под плиткия слой почва имаше асфалт или някаква подобна настилка. Не знам от колко време този път не се е ползвал, но природата беше възстановила своите владения. Зачудих се колко ли време ще е необходимо на Земята за да се възстанови, ако човечеството вземе да се затрие? Предполагам, че ще са много.

Течаща вода нямаше. Всъщност никаква вода нямаше, но човек не може да има всичко! Добре, че си бяхме напълнили няколко туби в Малко Търново. Пълненето си беше чисто изпитание защото дебита на чешмата беше половин литър на минута, а бяхме подготвили 4-5 десетлитрови шишета!

Всички се бяхме събрали край огъня и в разискване на интересните неща от деня времето летеше. От друга страна бебка искаше да отиде навсякъде, да пипне и опита всичко. Двамата с баща й правехме кръгче след кръгче по поляната, ходейки или бягайки, а тя доволна махаше с ръце и беше изключително щастлива. Вярно, предпочиташе да обере всяка една тревичка и да опита вкуса й, но се задоволяваше с това, което има. Играчките отдавна бяха престанали да й бъдат интересни, но не и цветята, тревите, мравките и пеперудите.

С настъпването на утрото дойде реда и на новата цел - параклис “Св. Троица”.
Вкопан в земята, той е построен на мястото на древно тракийско светилище, непосредствено над пещера. Легендата разказва, че преди столетия на мястото на параклиса "Света Троица" имало голям манастир с калугери. Задала се голяма турска орда, калугерите се уплашили и за да се скрият, влезли в левия проход на пещерата. Същата имала два прохода, но не всеки знаел, че ако тръгне по левия, никога няма да се върне. Десният бил по-плитък и в него ходели жени да се молят. Влезли калугерите в левия проход, но станало срутване и били затрупани. Същата нощ един от първенците на Граматиково сънувал, че калугерите са в беда. Още на сутринта събрал цялото село и кой с мотика, кой с лопата, започнали да копаят, но в десния проход. Не открили монасите и през нощта човекът отново сънувал как те зоват за помощ, но този път глас му разкрил, че ще ги намерят в левия проход. На другия ден наистина ги намерили и ги извадили от пещерата ни живи, ни умрели.
Влизането в пещерата става по каменни стъпала. На 2-3 метра от началото й има срутено хоризонтално разклонение. В другото разклонение, до чието дъно се стига без проблем по издълбаните каменни стъпала, има останки от битова керамика. От стените на пещерата капе вода, за която се вярва, че е аязма и има лечебни свойства. Поверието гласи, че всяко влизане в пещерата води до изчистване на греховете.
До параклиса “Света Троица” са развалините на по-стара средновековна черквица, а по-настрани от нея се е намирало колибарското селище Котвините. /снимки: параклис "Св.Троица, автор: Димитър Димитров/

Времето летеше. За някои хора от групата ваканцията беше приключила и трябваше да се прибират. Бивакът бе събран и керванът потегли към Царево.

Странно е да си отново в цивилизацията - много хора, много коли, трафик, крясъци и хаос. Оставихме Мария, Радост, Нина и Понко да се прибират, напазарихме и тръгнахме на юг да търсим спокойно място за къмпингуване. Целтта ни бе Синеморец и къмпинг Бутамята. За съжаление мястото отредено за къмпинг е под всякаква критика. С табели из гората се отбелязва, че това е общински паркинг, липсва течаща вода, няма тоалетни и места за палене на огън, а комари като врабчета се носеха на ята - все пак гората беше до някакво блато! О, за малко щях да забравя жабешкия хор, който ни посрещна! И за цялото това удоволствие трябва да се плаща!

И тук трябва да изкажем специалните си благодарности на Краси, Цвети и Силвето, които откриха това страхотно място - защитената местност Силистар!

До Силистар и обратно III

Четвъртата ни спирка бе историческият музей в град Малко Търново. Експозицията на музея е разположена в 3 странджански къщи от XIX век - паметници на културата, и тематично е разделена на няколко части: археологическа, историческа, етнографска, художествена и природна. /снимки: сградите на музея, автор: Цветанка Христова/
След обиколката на всички експозиции в музея, тръгнахме към могилния некропол в местността Пропада край Малко Търново. Малко на късмет уцелихме правилната посока и се озовахме на поляна с информационна табела. Според написаното тракийският могилен некропол е от римската епоха и се систои от над 40 могили, които общо се разделят на 2 вида гробищни съоръжения. Първият вид е циста - обикновен гроб, вкопан в земята, облицован с каменни плочи и засипан с пръст. Вторият вид е гробница. В района има открити 4 различни по архитектура и време на сроеж гробници. Първата е тракийска куполна гробница от V - III век пр.н.е., други 2 са римски от II - IV век и четвъртата е римска сводеста гробница строена от камък и тухли.
Пълни с цялото това знание оставаше само да намерем верния път в избуялата растителност. Може да се каже, че отново имахме известна доза късмет и уцелихме верният път. Трябва да се отбележи, че си има туристическа маркировка, но никъде не пише, че води точно до гробниците. Не, че има нещо по-забележително в района, но е друго човек като прочете табелка!
Не очаквах точно това, което видях. Наистина на табелата пише 40-50 гроба, но е съвсем друго като се озовеш сред тях. От двете страни на пътеката зееха разкопаните дупки, кривваш от пътеката и пак така. Най-неприятно е усещането пред детските гробове. Още в самото начало има нещо като семеен парцел от 5 гроба - 2 по-големи като за възрастни и 3 малки - детски. Каква ли трагедия ги е сполетяла? - никога няма да узнаем.
Още цисти
Римска гробница
Римска гробница
Римска сводеста гробница
Тракийска куполна гробница

Такова място ме накара да се замисля какво ли ще си мислят след няколко хилядолетия за нашата епоха, дали ще е останало нещо от нас и дали ще има изобщо останали живи хора.

И като се замислих за бъдните поколения се сетих, че моето малко човече остана с татко си и сигурно вече е огладняло. Оставих мислите за миналото за по-късно и се забързах да се прибирам. А тя ме чакаше долу - току що изкъпана, ухаеща на чисто и гладна!
Отново сме в колите и отново сме на път - в търсене на следващото подходящо място за бивак ...

До Силистар и обратно II

Третата спирка в нашето пътуване из Странджа беше Малко Търново.
За мое най-голямо съжаление пропуснахме да се посетим два много интересни обекта - историческата местност Петрова нива и село Бръшлян, но плана беше друг ...

След лека авария с единия автомобил, всички се събрахме да бивакуваме край село Стоилово. Оказа се, че в съседство има бара и голяма част от групата реши да си пере екипировката там...


Верно, не е като да са изпрани с пералня, но е по добре от нищо! (снимки: Барата и Прането, автор: Цветанка Христова)
На сутринта чаршията бе прибрана и всички потеглихме към Малко Търново. Тъй като следващите ни цели бяха в граничната бразда между България и Турция трябваше да бъдем придружени от представител на Гранична полиция, който взехме от града и продължихме.
Граничарят като, че ли беше смутен от групата ни защото побърза да ни наплаши с дълъг маршрут, змии и друга гад - дано някой се уплаши и да си остане при колите - особено ние с бебка. Но както е известно ние сме си упорити, подготвихме се за прехода и тръгнахме.

Вървяхме по един широк горски път пълен с изкушения от двете страни - мнооого вкусни горски ягоди! Това определено ни забави, но не много. (снимка: "Мъничко, червеничко и царя от пътя отбива. Що е то?", автор: Цветанка Христова)

След около може би 30 минутно вървене стигнахме първата част от Тракийското светилище в местността "Мишкова нива"
- малък могилен некропол. Това, което видяхме бяха 2 гроба датирани към средата на 1-во хилядолетие пр.н.е. - 1-во хилядолетие след н.е. Открихме и доста голяма дупка на животно - язовец или лисица бяха предположенията, но това е друга тема.

Продължихме към втория обект от Комплекса. Според граничаря това било укрепена крайградска вила от римската епоха. Добре, че беше кореняк човекът и беше запознат много добре с местността, обектите и историята. Именно тук разбрахме, че е можело да имаме водач от музея, който да ни разкаже с подробности за мястото. /снимки: вход на вилата, вътрешни стени, жертвеник автор: Иван Димитров/










Този така наречен жертвеник, според Краси си е чист умивалник, ама карай да върви. Имало е 2 броя такива, но единият е занесен в музея в Малко Търново.



И последно посетихме Голямата могила. Според информационната табела обектът е засвидетелстван през XIX век от братята Шкорпил. Разкопките в района започват значително по късно - през 1981 год. и приключват 1983 год. Разкрита е сграда изградена от добре обработени мраморни блокове, свързани помежду си с метални скоби. Съоръжението се е използвало като хероон или като мавзолей на знатен тракийски владетел.
В Римската епоха мястото се превръща в храм, част от цял комплекс, където са извършвани ритуали в чест на божество (кое е божеството, не е много ясно - бел. моя).
Нашият придружител от Гранична полиция разказа, че това място било своего рода енергиен център и в при посещение в определени дни в годината, някои от посетителите силно се влияели от тази енергия - цитирам "не са на себе си". Като се има предвид, че всичко е в главата на човек и като знаем, че самовнушението е велика сила - не бих се учудила. /снимки: инф.табло, общ изглед, гробница автор: Иван Димитров/






Подобна мистика съпътва и другия голям обект, който посетихме - светилище на египетското божество Бастет. Доста гръмко звучи като се има предвид какво видяхме - вход на наводнена пещера. /снимка: светилище на Бастет автор: Цветанка Христова/ В историята на това място са намесени старинна карта, Ванга, Людмила Живкова, историка Кръстьо Мутафчиев, фосфоресциращи хуманоидни образи, стълбове светлина към небето, изображение на божеството в скалата. Ако преобразуваме малко френската поговорка Cherchez la femme - Cherchez la chat! Това си е направо упражнение за напреднали, но единствено психолозите са в състояние да разтълкуват резултата. Лично на мен мистиката ми идва в повече, въпреки че съм една от първите от групата "видели" котката.
Така и така бяхме в района, не можехме да не уважим най-високия връх в българската част на Странджа - Градище (710 м), от където разгледахме и турската част на Странджа планина. С това изкачване обиколката ни по граничната бразда приключи, но не и културната програма за деня...

До Силистар и обратно I

Много хора казаха, че сме луди - къде ще ходим в тази жега из Странджата да спим на палатки и то с 9 месечно бебе! Но решението бе взето и на 14.06. натъпкахме с много усилия багажника на колата ( и не само него) и тръгнахме.
Цялата група се състоеше от 15 човека, 5 коли и мнооого багаж - направо експедиция! Само шерпите липсваха. Понесохме се като пустинен керван по разбитите и тесни пътища в Странджа. /снимка: Странджа, автор Цветанка Христова/

За мен Странджа планина беше просто едно място от картата на България. Преди да тръгнем говореха, че това било единственото място в България незасегнато от аварията в Чернобил, едно от малкото места необхванати от ледниковата епоха, потопа и какво ли още не. Това трябваше да се провери ... Е, разбира се не само това беше целта. Все пак сме спелеолози - трябваше да проучим пещерите в района, както и да обогатим знанията си с историята на района.

Първата спирка в маршрута беше една отбивка по път Е87. Страхотно място - зеленина навсякъде с течаща вода и информация за Природен парк "Странджа". Но целта на спирането беше друга - обявената за природна забележителност пещера Еленина дупка. За пещерата се носи легенда, според която, докато момите от селото играли на хорото, се появила силна вихрушка и задигнала хубавата мома Елена. След време намерили плитките й край входа на пещерата, откъдето и произлиза името на скалния феномен. След обхода на пещерата, измиването на калта и драматичното убийство на няколко кърлежа (надявам се последното да не е наказуемо) потеглихме отново.

Втората спирка - село Младежко и природна забележителност "Пещери и извори на река Младежка". За това място още от древността се носили легенди за лековитите свойства на водата. Това го научих в последствие, но подобаващо уважихме водата. След 1 цял ден прекаран под изгарящото слънце, къпането с тази вода беше като изцеление. Дори бебка го оцени по достойнство. /снимка: Чешмата на с.Малдежко, автор Цветанка Христова/

След вечер край лагерния огън, последва първото спане на бебка в палатка. Милата, остана очарована от открилите се нови "хоризонти"...

Новият ден ни изненада с пороен дъжд. Почти се разминахме с пещерите край село Младежко, но ... имахме известна доза късмет и след като търпеливо чакахме има няма 4 часа, дъждът спря. Побързахме да се възползваме от ситуацията и тръгнахме.

Пещерата "Брежанка". Използва се за атракция на туристите. /снимки: пещерата Брежанка, автор Цветанка Христова/



Пещерите "Леярниците". Влязохме в 2 от общо 4 пещери с това име. В пещерите има следи, че са били обитавани. /снимки: пещерите Леярниците, автор Цветанка Христова/

И тук групата ни се раздели. Предстоеше свободно катерене по мокри и хлъзгави скали с наклон към 60 градуса и колкото и здраво да беше вързана бебка в слинга въобще не помислих да рискувам. 3 пещери за 1 ден беше преизпълнение на програмата. Аз, бебка, председателя на клуба и още един Димитър се върнахме по коритото на река Темна, а останалите продължиха към пещерата Калето.
За тази пещера има данни, че е обитавана през желязната епоха, в древността и е била известна на римляните, които са имали крепост наблизо.

/снимки: пещерата Калето, автор Цветанка Христова/
С разглеждането на тази пещера опознаването на района на село Младежко приключи. Натоварихме се по колите и керванът потегли отново на път ...