В лето 6739 ...

Отново сме на път. Отдавна не бяхме обикаляли. Усещането е страхотно, въпреки че няма да ходим на далече само 60-тина километра. Целта са ни Бачковския манастир и Асеновата крепост над Асеновград.
"В лето 6739/1231/, индикт 4, от Бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и други страни постави Алекси севаста и изгради този град."
Този надпис е стоял на входа древната и впечатляваща Асенова крепост. Сега се пада малко в страни и не е лесно достъпен каквато е била и самата крепост. Гледайки стръмните отвеси, човек неминуемо си задава въпроса - какви са били тези строители и как са строили, че тази твърдина въпреки времето и хората да оцелее.

Разположената на рида Могилата върху самотна скала, крепостта се извисява над хората и времето.
Най-ранните археологически находки датират от V-ІV в. пр. Хр., когато траките, оценили непристъпността на терена, построяват укрепление тук. Районът на крепостта е обитаван и през римската и ранновизантийската епоха. Крепостта е превзета от кръстоносците по времето на Третия кръстоносен поход. А през Средновековието Асеновата крепост претърпява няколко строителни периода, като най-значителен е този от 1230 - 1231 г., дело на цар Иван Асен ІІ, когато във връзка с влошените отношения с латините тя бива укрепена и разширена. При наследниците на Иван Асен ІІ крепостта отново попада във византийски ръце, но през 1344 г. при цар Иван Александър окончателно е присъединена към българската държава. При падането на България под османска власт крепостта е разрушена.

Този уникален архитектурен градеж обхваща площ от 18 дка. При разкопки в различни периоди са разкрити крепостни стени, вътрешна крепостна кула, водохранилища, малка крепостна църква (параклиса света Богородица), жилищни помещения и др. Вътрешната крепостна кула се намира в най-западната част на акропола и в основата си има неправилна четириъгълна форма. Тя е от типа вътрешни кули, които са се строяли на най-високото място и е служила за наблюдение и защита. Представлява висока, тясна сграда. Преустройвана е три пъти. Намерените фрагменти от битова керамика, кости от животни и други предмети говорят, че тя е служила и за жилище на защитниците на крепостта.
Двете крепостни водохранилища са изградени в най-охраняваната част на крепостта. Пълненето и черпенето на водата е ставало отгоре. За да не пропускат вода, вътрешните стени са измазани с един пласт хоросан, смесен със счукани тухли, върху които са налепени керамични фрагменти и над тях е поставен още един пласт червен хоросан.
Акрополът на крепостта е гъсто застроен. С подпорни стени са образувани тераси на няколко нива, до които се е стигало с дървени или каменни стълби. Не се знае точно как е бил направен външният вход на крепостта, но затова пък вътрешният вход личи много добре - изсечен в скалата на височина 2,5 до 3 м, в широчина 2,3 м. Следите от един необичайно дебел зид (3,2 м), запазен и до днес в източният ъгъл на крепостта, подсказват, че на това място навярно е имало наблюдателна кула. Освен останките от вътрешната кула на чуката, добре запазен е и водоемът на крепостта. Той представлява четириъгълно помещение, разположено в горната част на крепостта, недалеч от вътрешната кула, с размери 4,5 м дължина широчина 3,2 м и височина около 5 метра, закрито отгоре с полукръгъл каменен свод. Този водоем не е бил единствен: до него има по-малък, покрит отчасти с дървени греди, встрани от който се забелязват следи от зидан водопровод. Водите във водоемите се събирали от дъжда, като за тази цел покривите са устроени по специален начин и със специални средства - керемиди, волски кожи, дървени улуци, корите и т.н., а стените на самите водоеми са облицовани с керамични парчета.
През този период е построена и най-голямата забележителност на крепостта, останалата до наши дни църква "Св. Богородица Петричка" /ХІІІ в./. с размери: 18,30 м. дължина, ширина 6,90 м. и височина оклоло 15,30 м. Дебелината на зидовете е 0,85 до 1,15 м. в основите.
Църквата е еднокорабна, едноабсидна, двуетажна и еднокуполна, с тройно вътрешно разпределение на олтарната част и кула над притвора на втория етаж. Първият етаж е имал вероятно предназначение за склад или гробница, но поради липса на намерени кости си пробива мнението, че по-скоро се е ползвал за склад. Вторият етаж представлява същинската църква. Тя се състои от абсида, предабсидно пространство, наос и притвор. Архитектурното изящество, декоративната пластична украса на южната фасада, както и уникалните стенописи /ХІV в./, запазени отчасти, причисляват храма към най-добрите образци на средновековното българско църковно строителство по нашите земи.

Следващата спирка е Бачковския манастир "Света Богородица". Той е втория по големина манастир в България след Рилския. Основан през 1083 г. от византийския пълководец Григорий Бакуриани и неговия брат Абазий, които по произход са грузинци. За съжаление само двуетажната костница, която се намира на около 300 метра от сегашния манастирски комплекс, се е запазила от самото основаване до наши дни. Костницата е уникален исторически обект, който си заслужава да се посети заради нейните старинни стенописи, които се нареждат сред най-ценните произведения на православното изкуство от 11-12-ти век. Манастирът е покровителстван от цар Иван Александър по време на Втората българска държава, за което свиделства негово изображение в арките на притвора на костницата в знак на благодарност за приноса му при възстановяването на сградата. Като много други манастири по българските земи, в Бачковската обител също се помещава килийно училище (от 11 век). Любопитен факт е, че след падането на България под турско робство в края на 14-ти век,патриарх Евтимий е изпратен в Бачковския манастир на заточение. Заточването му тук обаче не го обезкуражава и патриархът заедно със своите ученици развива активна религиозна и книжовна дейност зад стените на манастира.

Въпреки че Бачковският манастир оцелява при първоначалното нашествие на турските армии, по-късно последва съдбата на повечето други православни манастири по нашите земи и бива ограбен и разрушен. Възобновен е към края на 15-ти век, като трапезарията е реконструирана през1601 г., а църквата, запазена и до днес – Света Богородица – е завършена през 1604 г. Стенописите на трапезарията, изписани от неизвестна ръка през 1605 г., са забележителни със своята художествена стойност. Църквата, от своя страна, също изобилства от красиви стенописи, но това, което най-вече привлича посетителите, е иконата на Богородица-Умиление (1310 г.), за която се смята, че е чудотворна. Дълга опашка от богомолци, дошли тук, за да се помолят на чудотворната икона, обикновено се вие далеч пред входа на църквата. Освен основната църква, комплексът също така включва два по-малки храма – "Св. Архангели" (от 13-14 в.), който се намира в северния двор до главната църква, и "Св. Никола", строен в периода 1834-1837 г. Църквата Св. Никола, която се издига в южната част на вътрешния двор, впечатлява със запазените си стенописи от 1841 г., дело на известния майстор Захари Зограф (изрисувал и собствения си образ сред тях).
На фона на всичко това, някак си изглеждат не на място миризмата на кебапчета и сергиите продаващи какво ли не, от близалки до всякакви видове табели.

Бремето, наречено БЕБЕ

Много хора пишат за това, но безумството е голямо и трябва да му се обърне подобаващо внимание. Ето за какво става дума
"Бебетата да тръгват на детски ясли след навършване на 3 месеца, а не от десет, както е сега. Революционната промяна е записана в нова наредба на Министерството на здравеопазването...
В кърмаческите групи ще се приемат от 6 до 8 бебета на възраст 3 до 9 месеца. Когато има достатъчно желаещи майки, всеки директор на детска ясла е длъжен да открие група.
Новата наредба задължава заради кърмачетата яслите да наемат медицинска сестра с висше образование или акушерка-бакалавър, педагог и детегледачка. В задълженията на сестрата и акушерката влиза и правенето на гимнастика и масаж на кърмачетата." - News.dir.bg
След прочита на тази новина в мен остава чуството, че бебетата са най-огромното бреме на нашата държава. Те трябва да бъдат институционализирани от възможно най-ранна възраст. А какво да кажем за майките - те трябва да работят - защо да си губят времето с такъв проблем какъвто е едно бебе, след като могат да го дадат в ясла.
Тук вече става още по-интересно - откъде ще намерят медицинска сестра с висше образование да се грижи за децата срещу 300 лв. заплата? Да не говорим за педагог и детегледачка и най-важното място във вече препълнените детски градини!

Може би нямаше да се подразня толкова от идеята на правителството, ако вчера не бях прочела една статия в TIME - Bringing babies to Work. Това ме върна назад във времето когато майка ми по една или друга причина ни водеше с нея на работа. С ръка на сърцето мога да кажа, че на мен много ми харесваше. От друга страна не мога да си представя офиси пълни с деца, въпреки че биха облагородили средата.
Обмисляйки тези две възможности мога твърдо да заявя, че предпочитам дете в офиса отколкото 3 месечно бебе в яслата!

Брутален свят!

Отминаха олимпийските игри в Китай сред нечувани мерки за сигурност и грандиозна PR кампания. За съжаление светът отново се направи на разсеян за делата на Китай в Тибет, не обърна грам внимание на геноцида, който се извършва там.
Преди 2 години прочетох една статия по въпроса "В Хималаите убиват хора с картечници". Това е откъс от написаното в статията "... 80 тибетци бавно пъплели към седловината, за да се прехвърлят от Тибет към Непал. Вероятно някои от тях са имали намерение да продължат и по-нататък – към Дхарамсала в Индия, където се намира седалището на техния духовен водач и бивш държавен глава на Тибет в изгнание – Далай Лама ... В предния базов лагер бяхме около 60 души чужденци. От положение “на коляно” китайците взеха на мушката кервана и откриха огън. После отново. И отново – докато едни паднаха, а останалите се разбягаха... които после бяха захвърлени в бездните на ледника без никаква следа, която да напомня за тяхната памет...”
Мислех си, че щом толкова туристи са видели това, няма начин световните сили да не вземат отношение по въпроса - В Сърбия не се поколебаха да го направят, но уви. Нито една страна не осъди действията на Китай. ТАМ УБИВАТ ХОРА!!! Защо мълчим? Все пак Тибет иска само автономия в рамките на Китайската република!
Духовният водач на Тибет - Далай лама е носител на Нобелова награда за мир и Златен медал на Конгреса на САЩ, които са световно признание за дейността му. Има и много организации, които се борят за автономията на Тибет като International Campaign for Tibet. С две ръце се моля усилията им да бъдат възнаградени, а до тогава ще ги подкрепям както мога!

Спортът на XXI век

Прочетох тази статия и бях поразена от цинизма - колко по-хуманно може да бъде едно пребиване или по-скоро убиване с тояга?!?
На кратко за какво става дума. В Канада и Норвегия се практикува много "интересен" спорт - убиване на бебета тюлени с тояга или с оръжие. Всяка година през месеците Март и Април е биват избивани над 300 000 бебета тюлени!!! Причината - ами популацията била станала голяма! Ами чудесно - то и човешката популация е над допустимите граници, но това означава ли, че ще почваме да се ловуваме?!? Не, че не загиват стотици във войни, катастрофи, природни бедствия или просто защото някой има черен ден, но това е друга тема.
За хората със здрави нерви препоръчвам да погледнат ралността тук, а останалите - могат да видят видео филма по-долу.

През 2007 година бе проведена мащабна кампания срещу този така наречен спорт. В резултат, на което канадското правителство въведе нови правила. А именно след пребиването с тояга или застрелването на тюленчето, ловецът е длъжен да провери дали е мъртво и ако не е трябва да пререже главната артерия на животното. Това е разбирането на канадското правителство за хуманност! И това, ако не е цинизъм здраве му кажи!

Когато критерия за здравословност отива в кошчето за боклук

Преди 3 години започнах да се занимавам с йога. Целта ми беше да си раздвижа глезена, който беше срязан и шит в следствие на нелепо падане и счупване на мивката в банята. Наред с асаните, на тези занимания говорихме много за здравословния начин на живот и най-вече хранене. Тези разговори значително повлияха и на без това еко- и здравословната ми ориентация. Според някои хора напълно съм се побъркала, но какво да се прави - нормалните не оцеляват!
Та в един от разговорите стана дума за това, че ако в някой плод има "мезе" то значи този плод е екологично чист и много здравословен. Всичко това е много хубаво, но съм доста смутена. В момента, в който видя злощастното "мезе" навирило глава да провери кой нахалник му нахлува в обителта, ми се отяжда иначе толкова здравословния плод. Не, че е лошо да разделиш храната с ближния си, но от друга страна въобще не чуствам червея близък. Обикновено той - червеят няма нищо общо с нахилените си събратя от картинките, а е един такъв ... истински!
Най-странното обаче е, че като няма обитател се чудя защо няма. Например никога не съм виждала гадини в дините и пъпешите, докато в нещастните праскови чак по двойки си живеят! Тези размисли не ми пречат да уважавам дините и пъпешите, но ги ям с едно наум. А за останалите плодове изхода е един - внимателно изрязване и изпращане на критерия за здравословност в кошчето за боклук. Тъжно, но факт!

Падна!

Падна! Разрушен е един от "символите" на Сливен!!! За сега частично, но до края на август няма да остане следа от него.
Започната през далечната 1980 година болница, от години се е превърнала в един от символите на Сливен най-вече заради зазидания в нея кран гигант.
Проектът предвиждал да се построи най-голямата болница в Югоизточна България с хотел и площадка за хеликоптери на покрива, но през 1989 год. строителството е замразено. От тогава тази сграда се използваше единствено за обучения на специалните части на полицията и войската.
Сега се предвижда на това място текстилната фирма "Декотекс" да изгради жилищен комплекс с търговски обекти. Какво ще стане обаче само бъдещето ще покаже!

Видео на разрушението!

Автор на снимките - Захарина Николаева

Направление - Трявна, Местоположение - Неизвестно III

Ура! Ура! Ура! След 1 година и 2 месеца най-после ще вляза истински в пещера! Страхотно! Оставих дреболина с баща й и за отрицателно време се приготвих - не, че е нужно много време да се облече гащеризон, обуят ботуши и сложи каска, но все пак го направих много бързо. Изчакахме групата да се събере и тръгнахме.









Влязох предпоследна. Мислех си, че съм претръпнала към калта, но не е съвсем така. Винаги съм се чудила защо полагам такова усилие да не се накалям. Удрям се на хиляди места само и само да не легна на калния под. Резултатът е, че така или иначе се окалвам и в един момент просто нямам друг избор освен да легна, т.е. цялото упражнение с удрянето е леко безсмислено. Въпреки това, всеки път се повтаря. В случая, старанието да се опазя чиста приключи в един тесняк където с много гънене успях да се провра. Той беше повратна точка, след която пазенето приключи - не напълно, но вече бях достатъчна омърляна и черния гащеризон беше добре разкрасен. /автор на снимки: Цветанка Христова/







Прекрасно изживяване, но за съжаление и то имаше край и трябваше да излизаме.

След като всички влязоха и излязоха от пещерата, стегнахме багажа и потеглихме отново на път. Разбира се разнообразихме маршрута с кратка културна програма.
Първа спирка Етнографски комплекс "Етъра" край Габрово.






















И за малко отскочихме да разгледаме Соколския манастир - прелестно място!







Третата спирка беше паметника "Шипка". За съжаление не успяхме да го хванем в работното му време и гледахме само отвън. Пейзажът е невероятен - вятърът също! Решихме, че така и така сме в района да отскочим и до Бузлуджа - какво са още 12 километра!







Паметникът "Бузлуджа" съм го виждала единствено от далече. Искаше ми се да отида до там, а сега ми се ще да не бях ходила. Паметникът е една течаща от всякъде руина, а въздухът край него бе с дъх на конска тор - дъх, който дори и брулещият вятър не можеше да отвее! /автор на снимките от Шипка и Бузлуджа: Силвия Вълева/

Това беше последната спирка на нашето пътуване. Остана единствено да изминем пътя до Сливен.

Направление - Трявна, Местоположение - Неизвестно II

Трявна се оказа прекрасен малък град, с невероятно чисти улици и приветливи хора. Напълно ме изненада сградата на общината. Външният й вид по-скоро напомня Алпите отколкото Балкана. Окосената поляна с цветния часовник по средата, фонтанче с гълъби и съндъчетата с червени цветя по терасите не са типични за нашите ширини, но са страшно очарователни.


Първо разгледахме къщата музей "Ангел Кънчев", след което се озовахме на малко площадче обградено от възрожденски сгради. Най-значимите от тях са черквата "Св. Архангел Михаил", Старото школо и Райковата къща, а над всички се извисява часовниковата кула.
В Старото школо или както го наричат още Славейковото школо някога е преподавал Петко Славейков. Сега в него се помещават няколко изложби: стари часовници и уреди за измерване на времето, използвани през Античността и Средновековието; изложба на дарени произведения на изкуството на братята Никола и Димитър Казакови и др. Дреболина беше във възторг от всичко това. Щастливите й викове огласяха школото.
После по много стар и красив каменен мост се озовахме на улица "П.Р. Славейков", която е обявена за архитектурен резерват. Невероятно е усещането да вървиш заобиколен от всякъде с Възрожденски къщи, занаятчийски работилнички и стоки. Имах чуството, че по някакъв начин вървя назад във времето. Разгледахме Даскаловата и Славейковата къща.
В Даскаловата къща се помещаваше Първия салон на дърворезбарското изкуство. Имаше толкова много интересни творби /снимка: Бухал, автор на снимката: Цветанка Христова/
Изведнъж заваля. Изчакахме да превали в един ресторант и тръгнахме да се прибираме.
Отнени само 50 минути да се приберем в лагера, а след още 10 се прибраха и останалите. Като разбраха какво сме разглеждали в Трявна решиха, че и те искат да видят.
И така 2 часа по-късно отново кръстосвахме по улиците на Трявна. Този път престоя ни там се огласяше от провеждащият се в града Международен фолклорен фестивал. Още по-голяма бе изненадата ни когато на излизане от Даскаловата къща се озовахме в шествие на кукери. Наблюдавахме с интерес костюмите на кукерите, но звънът на хлопките дойде в повече на дреболина и се принудихме да се отдалечим.
Отново се прибрахме в лагера и малко след това заваля - силен и продължителен дъжд. Повечето хора от групата се събраха под стряхата на къщата, но ние предпочетохме уюта на палатката. Тропотът на капките по опънатата палатка бавно ни унасяше и скоро всички заспахме.

Направление - Трявна, Местоположение - Неизвестно I

Мина цял месец от последното пътуване из Родината и настана време пак да стягаме раниците. Този път подготвянето на багажа стана много по-бързо и лесно. Естествено закъсняхме с тръгването и трябваше да настигаме другите коли.
Най-бързият и кратък път до крайната ни цел - Трявна е през Прохода на Републиката или както е по-известен - Хаин Боаз. НО ... винаги има едно голямо но, което яко обърква всички планове ... та да се върнем на прохода - ами той е затворен! Разширяват го и движението в него е забранено! Да ама не, каза някога Петко Бучаров. Водени от мисълта "Няма начин да ни откажат - точно нас ще ни пуснат." в 19:30 се озовахме в километрична колона от автомобили спрели на превала вероятно водени от същата мисъл. В затвореният участък се извършват взривни работи и след 20:00 часа е възможно да пуснат някои автомобили. Останахме с надеждата, че ще преминем. Времето напредваше, но единствените автомобили, които преминаваха имаха някакви специални разрешителни, които ние нямахме. След час и половина чакане, ентусиазмът че ще минем се изпари. Нямаше друга възможност освен да се върнем назад и да минем през Шипка.
За първи път виждам паметника Шипка през нощта - много съм впечатлена! Не знаех, че е осветен така добре! Гледката е величествена.
Превалът е пълен с автомобили. Изключително неприятно впечатление ми направи един турски автобус, който спря. От него слязоха може би 20 човека, всички много бързаха - очевидно природни нужди, но вместо в наличните тоалетни, всички се облекчиха някъде в мрака, на открито. После все така бързайки се метнаха в автобуса и потеглиха. Знам, че всичко е въпрос на култура, но това не ми пречи да съм дълбоко възмутена от видяното! Може би, ако случката беше в полето нямаше да се впечатля толкова, но точно на Шипка и то при наличие на тоалетни е нещо, което ме накара да възнегодувам. Но на кой му пука - кервана си върви, а кучето си лае!
Почивката свърши, колите се събраха и потеглихме отново. Едва си държа очите отворени. Дреболина отдавна е заспала и неусетно и аз се отнасям. Пробуждах се колкото да установя, че още пътуваме. Нямам много спомени - само един ЖП прелез където чакаме влака да мине и отново продължаваме - колко и накъде не знам. Събудих се от липсата на движение и разговорите край мен. Пристигна ли сме. Някакъв път, полусъборена ограда с леко счупена врата и много стара къща. Къде точно сме - никой не знае.
Наместихме се в палатката и продължихме да спим под звука от течаща вода, щурчета и разговорите на наредилите се край масата от воденичен камък. В просъница научаваме плана за "утре", т.е. като се събудим - една група ще картира новооткрита пещера, а друга ще ходи в друга пещера. Първата група като приключи с картирането също ще влезе във втората пещера.
Утрото дойде и след обичайните хигиенни процедури излязохме на разузнаване. Намирахме се в нещо като махала - 1 улица с къщи от двете страни. Според думите на местният ни водач ние се намираме в Трявна, но центъра е далеч, пеша не може да се стигне - има 4-5 км до там. Стана ясно, че картирането се проваля и ще се ходи само в една пещера, която не е подходяща за дреболина, т.е. и аз няма вляза. Какво да се прави! Закусихме и групата за пещерата потегли, а аз какво да правя? Реших да видя тези 5 км до Трявна. Взех вода, храна и дрехи, сложих дребосъчка в слинга и тръгнах по пътя с надеждата, че дъждът ще ме подмине и няма да се налага да използвам дъждобрана.
Изключително е странно усещането да вървиш на абсолютно непознато място. Опитвах се да запомня всеки малък детайл за да мога после да се прибера благополучно. Изведнъж къщите свършиха, а пътя продължи да лъкатуши из гората. Следвах го и се чуствахме много добре сред тишината и спокойствието. След известно време пак се озовах сред къщи, дори един хотел подминах. Разбрах, че се намирам в квартал на Трявна с интересното име Хитревци. След този квартал пътя стана по-широк и много скоро бях в покрайнините на Трявна.

Ще се умира!

Ще се умира! И то заради храна. В случая обаче мисълта ми не е за глобалния проблем на изчерпващите се природни ресурси, а за нещо съвсем ежедневно.
Натрапващата се мисъл да бъдеш заинтересован потребител, да четеш какво пише на етикетчето, дори и производителя да се е постарал размера на шрифта да граничи с нула, води до момент, в който установяваш, че НЯМА какво да ядеш.
Всъщност опциите са две: Първата е ядеш неща натъпкани с химия, хващат те хиляди болести и накрая умираш в адски мъки! Втората изглежда не по-малко смущаваща не ядеш нищо или поне не такова, което си го отгледал с двете си ръце и знаеш с какво си го торил и поил, мъчиш се да избегнеш капаните на индустрията и накрая пак умираш, защото човек не е проектиран да бъде безсмъртен.
Конкретният повод за появата на тези черни мисли в главата ми е информация, която прочетох за мононатревия глутамат (МНГ). През 1994 г. д-р Ръсел Блейлок - американски невролог, издава книга със заглавие "Екситоксините: вкусът, който убива". В нея той твърди, че екситоксините са хранителни добавки, който стимулират нервните клетки в мозъка ... до смърт! Днес със сигурност се знае, че мононатриевият глутамат "убива" невроните в мозъка и причинява невроендокринни разстройства при животни и при хора...Многократно е доказан разрушителният ефект на МНГ върху една малка, но много важна контролна област в хипоталамуса, наречена нуклеус аркуатус...Глутаматът, също както и аспартамът, може да допринесе за отключването и развитието на болест на Алцхаймер, болест на Паркинсон, АЛС (амиотрофична латерална склероза), МС (мултиплена склероза), особено при хора, при които има такава тенденция и която би могла да не се изяви иначе.
Всъщност глутаматът е нормално съществуващ и дори най-разпостранен медиатор в мозъка. Именно този факт използват разпостранителите му, за да манипулират неинформирания потребител. Те казват: "Как може вещество, което е толкова важно за мозъка, да го уврежда?" Но в това е и манипулацията. Нормалните концентрации на глутамат в мозъка са минимални. Но когато количеството му се повиши, дейността на невроните се нарушава, а при по-висока доза те загиват."
Особено вреден е мононатриевият глутамат за бебетата и децата. Той може да нанесе непоправими поражения в мозъка им. За съжаление едва към края на 70-те години индустрията премахна МНГ от бебешките храни. Но той е скрит в толкова много храни, че майките често, без да искат, го дават на децата си. В повечето случаи той се изписва, само ако е добавен в чиста форма, но ако е в състава на други подправки (а понякога той може да е 60% от тяхното количество!), въобще не се обозначава на етикета. Както пише д-р Р. Блейлок: "Производителите на глутамат и преработени храни винаги се опитват да скрият добавения МНГ." Но най-голямата манипулация се извършва чрез Асоциация "Глутамат", сформирана от производителите на овкусителя. През последните две десетилетия асоциацията използва влиянието си, за да бъде премахнато обозначението МНГ или мононатриев глутамат от етикетите на много хранителни продукти. И сега, без ние да знаем, той уврежда невроните в мозъците ни.

Това последното просто ме довърши! Всъщност има една максима, че всяко нещо в умерени количества е полезно, но при положение, че не разполагаш с информация дали даден продукт съдържа МНГ и ако съдържа в какво количество как би могъл да определиш дали си консумирал умерено?!?
Съвсем логично изниква въпросът има ли продукти, за които със сигурно се знае, че го съдържат? Информацията, която намерих е следната: МНГ има във всичко, което е "хидролизирано" - хидролизирания растителен или зеленчуков протеин, растителния протеинов екстракт, в соевия протеинов концентрат и изобщо в соевите продукти и различни алтернативи на месото има скрит натриев глутамат (на опаковките не е изписан!). Добавки, които често съдържат неотбелязан глутамат, са малцов екстракт, бульони, различни есенции, включително и "натурални", и подправки. В големи количества се среща в почти всички сухи супи, подправката вегета и всичките и производни, в хлябовете, в бързите закуски, в солетите и във всички подобни промишлени храни.
В същото това време производител на различни хранителни продукти като бульони, сухи супи, бисквити и какво ли още не твърди на сайта си "че МНГ е безвреден за всички хора, включително малки деца и бременни майки. Организмите на малките деца, включително и бебетата, обработват глутамата толкова добре, колкото и възрастните."
Имайки предвид, че още през 1968 год. е оспорена безвредността на МНГ със "синдрома на китайския ресторант", лично аз не вярвам на производителя! А ти?

Бойкотирам "Белла"!!!

Ужасена съм! Попаднах на една вече стара статия от вестник "Стандарт" от 13 Декември 2007, която гласи следното (цитирам дословно):
"Наш бизнесмен лови анаконди
Собственикът на "Белла" повали мечка за $60 000

Красива бяла мечка на стойност 60 хиляди долара отстреля собственикът на фирма "Белла България" Венцислав Георгиев. Бизнесменът беше на пусия в Северна Канада. Запалени ловци от цял свят, нарамили пушки редом до нашенеца, ще правят опити цяла зима да покосяват там ценни редки животни. Дванадесет са разрешените за лов през този сезон бели мечки и първата от тях стана трофей на родния предприемач. Сега той чака транспортирането на ценната пухкава кожа, която в момента се обработва. Георгиев успя да отстреля и величествен елен с огромни рога, които вече красят дневната в пловдивския му палат. "През пролетта отивам на лов за анаконди в Боливия. По-екстремно преживяване досега не съм имал", чертае авантюристични планове търсачът на силни усещания. Екзотичното приключение с огромните змии ще му струва 25 хиляди долара."
И всичко това е представено в категория Блясък, а снимката е Снимка на броя!!! От кога убийството на едно застрашено от изчезване животно може да бъде бляскаво?!?! Авантюристичните планове на г-н Георгиев ме потресоха! Ами като търси силни усещания нека се изправи сам с голи ръце срещу горкото животно - гарантирам му едно невероятно силно изживяване!
Никога не съм била особено голям потребител на продуктите Белла, но мога да кажа, че окончателно ме загубиха като клиент!
Само да поясня продуктите Белла са: бутер тесто "Белла", "Тракийски кори" и "Фамилия", банички от точени кори и бутер тесто, кренвирши "Сачи" и "Леки", кайма, кебапчета, кюфтета, наденици, пастети и пр. "Народен", сух шпек "Перелик", олио "Брилянт", маргарини "Флора", "Томи" и "Белла", месни продукти "Соларис" и други с марката "БЕЛЛА България".

До Силистар и обратно VI

Дъждът се изливаше като от ведро. Решихме, че в къмпинга ще е доста неприятно в момента и се насочихме към Синеморец. Изчакахме да превали в един много приятен ресторант на вкусни чорбички, салатки и бира / вода.
Така и така бяхме дошли щеше да е грехота да не посетим делтата на река Велека. След дъжда влажността на въздуха беше изключително висока, но не бе в състояние да ни спре. Чадърът, който ползвахме да се предпазим от дъжда си смени ролята и тръгнахме да търсим къде Велека среща Черно море.
По широк черен път бързо достигнахме желаната цел. Гледката определено си заслужаваше. /снимки: Щъркели в Синеморец, делта на р. Велека, автор: Силвия Вълева/
В последствие разбрахме, че докато ние сме се разхождали спокойно по черния път, а после по плажната ивица, другата половина от групата си е проправяла път сред буйна зеленина и дракалаци, радвали са се на компанията на змии и други представители на местната фауна. Ако не друго поне ще им остане един ярък и незабравим спомен. Всъщност може би от тук нататък дълго ще премислят преди да се наврат в капинак с голи крака и ръце!
Следващият ден 20.06. ни посрещна със слънце, вятър и мъртво вълнение на морето. Постояхме на плажа малко - за последно и тръгнахме да проучваме брега - отново на групи и отново в различни посоки. Красиво е и толкова различно от северното Черноморие!
Отново идва вечерта, а ние решаваме, че ще отидем на разходка до Ахтопол. Разходихме се по главната улица изпълнена с магазинчета и какво ли още не. Разгледахме кея и накрая седнахме в малко ресторантче до брега на риба, бира и приказки. Музиката е приятна от 90-те години на миналия век. Цвети, я определи като ретро. Никога не се бях замислила, че музиката от моите ученически години ще стане ретро толкова скоро! В същото време най-младият член на групата ентусиазирано обясняваше нещо на кучето седнало до нашата маса. Колкото и да не ни се искаше и тази вечер свърши! /снимка: кея в Ахтопол, автор: Силвия Вълева/
В ранната съботна утрин започнахме да събираме багажа и да се приготвяме да се прибираме. Пътешествието беше в своя край натоварихме се по колите за кой ли път вече и тръгнахме.
По-голямата част от групата се запъти към река Ропотамо с мисълта за още една нощувка там, но не и ние. Време беше да се приберем./снимки: Сливане, автор: Силвия Вълева/
Минавайки край Созопол решихме да разгледаме Стария град и археологическия музей. Бях чувала, че Созопол е древен град, но идея нямах колко! Разгледахме обстойно експозицията в музея, останките в Стария град и кейовете.
Това беше края на културната програма. Следващата спирка беше в къщи. След 8 дни живот на колела най-после се прибрахме! Home sweet home!

p.s. По-късно същата вечер разбрахме, че другата част от групата също се е прибрала - край Ропотамо било много пренаселено.