Най-бързият и кратък път до крайната ни цел - Трявна е през Прохода на Републиката или както е по-известен - Хаин Боаз. НО ... винаги има едно голямо но, което яко обърква всички планове ... та да се върнем на прохода - ами той е затворен! Разширяват го и движението в него е забранено! Да ама не, каза някога Петко Бучаров. Водени от мисълта "Няма начин да ни откажат - точно нас ще ни пуснат." в 19:30 се озовахме в километрична колона от автомобили спрели на превала вероятно водени от същата мисъл. В затвореният участък се извършват взривни работи и след 20:00 часа е възможно да пуснат някои автомобили. Останахме с надеждата, че ще преминем. Времето напредваше, но единствените автомобили, които преминаваха имаха някакви специални разрешителни, които ние нямахме. След час и половина чакане, ентусиазмът че ще минем се изпари. Нямаше друга възможност освен да се върнем назад и да минем през Шипка.
За първи път виждам паметника Шипка през нощта - много съм впечатлена! Не знаех, че е осветен така добре! Гледката е величествена.Превалът е пълен с автомобили. Изключително неприятно впечатление ми направи един турски автобус, който спря. От него слязоха може би 20 човека, всички много бързаха - очевидно природни нужди, но вместо в наличните тоалетни, всички се облекчиха някъде в мрака, на открито. После все така бързайки се метнаха в автобуса и потеглиха. Знам, че всичко е въпрос на култура, но това не ми пречи да съм дълбоко възмутена от видяното! Може би, ако случката беше в полето нямаше да се впечатля толкова, но точно на Шипка и то при наличие на тоалетни е нещо, което ме накара да възнегодувам. Но на кой му пука - кервана си върви, а кучето си лае!
Почивката свърши, колите се събраха и потеглихме отново. Едва си държа очите отворени. Дреболина отдавна е заспала и неусетно и аз се отнасям. Пробуждах се колкото да установя, че още пътуваме. Нямам много спомени - само един ЖП прелез където чакаме влака да мине и отново продължаваме - колко и накъде не знам. Събудих се от липсата на движение и разговорите край мен. Пристигна ли сме. Някакъв път, полусъборена ограда с леко счупена врата и много стара къща. Къде точно сме - никой не знае.
Наместихме се в палатката и продължихме да спим под звука от течаща вода, щурчета и разговорите на наредилите се край масата от воденичен камък. В просъница научаваме плана за "утре", т.е. като се събудим - една група ще картира новооткрита пещера, а друга ще ходи в друга пещера. Първата група като приключи с картирането също ще влезе във втората пещера.
Утрото дойде и след обичайните хигиенни процедури излязохме на разузнаване. Намирахме се в нещо като махала - 1 улица с къщи от двете страни. Според думите на местният ни водач ние се намираме в Трявна, но центъра е далеч, пеша не може да се стигне - има 4-5 км до там. Стана ясно, че картирането се проваля и ще се ходи само в една пещера, която не е подходяща за дреболина, т.е. и аз няма вляза. Какво да се прави! Закусихме и групата за пещерата потегли, а аз какво да правя? Реших да видя тези 5 км до Трявна. Взех вода, храна и дрехи, сложих дребосъчка в слинга и тръгнах по пътя с надеждата, че дъждът ще ме подмине и няма да се налага да използвам дъждобрана.
Изключително е странно усещането да вървиш на абсолютно непознато място. Опитвах се да запомня всеки малък детайл за да мога после да се прибера благополучно. Изведнъж къщите свършиха, а пътя продължи да лъкатуши из гората. Следвах го и се чуствахме много добре сред тишината и спокойствието. След известно време пак се озовах сред къщи, дори един хотел подминах. Разбрах, че се намирам в квартал на Трявна с интересното име Хитревци. След този квартал пътя стана по-широк и много скоро бях в покрайнините на Трявна.
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар